КНИГА ПЕТА
Нарича своите изповеди жертва, а ръката с която ги принася - неговите устни. Посочва Божието всезнание и способността му да вижда какво става в човешкото сърце, независимо колко закоравяло е то. Всеприсъствието му и готовността му да приеме грешника след като се обърне в покаяние към Него. Разказва за събитията случили се, когато е бил на двадесет и девет години. За срещата му с прочутия манихейски проповедник Фауст и усъмняването му в манихейското учение, което поставя дори по-долу по истинност и оригиналност от древните философи, и в неспособността му да отговори на въпросите, които го вълнуват. Изобличава учението на Мани - техния основател и претенциите му, че е говорител на Святия Дух. Успеха на манихеите той вижда в привлекателното говорене на проповедниците му, а не в истинността на проповядваното от тях. Изтъква превъзходството на вярващите пред невярващите пред лицето на Бога, на вярващите пред мъдрите и богатите на този свят. По това време той е в Картаген и му е предложено да замине за Рим, където да преподава риторика. Говори за учебния процес и изтъква по-голямата дисциплина на учениците в Рим. Това преместване макар и с користни цели е подбудено от Бога защото чрез него Августин го среща. Отново споменава за молитвите на майка му, по време на заминаването му, по време на престоя му в Рим и по времето, когато той лежи болен. Споменава и за още два случаи, когато Бог го е изцелявал от тежки болести. В духовните си лутания той споменава за желанието си да изучава отделни пасажи от Св. Писание с помощта на вещи познавачи, като например някой си Елпидий. След като се премества от Рим в Медиолан се среща със св. Амброзии, който му повлиява революционно. Това поредно преместване го отделя окончателно от манихеите и го прилепя към правата вяра.
Назад | Съдържание | Напред