I.
Пролог. Ресипиенти: До управниците на Римската империя, "които заседавате на открито и високо място, почти на самия връх над града, за да раздавате правосъдие…". Упреци към тях, че не искат да се произнесат справедливо към упреците към християните, като поставят обвиненията на явен дебат, а техните обвинения се базират "на частни доноси", поради което Тертулиан чрез тази Апология - "това нямо писмо" се стреми да изяви истината "като достигне до ушите им" Стр. 5. За истината: тя е красноречива, "не иска нищо за себе си"; лесно среща врагове, не е обичана на земята, но нейния произход е от небето, тя си има "род, дом, надежда, благодат и достойнство на небето". Ако истината не бъде чута, тогава законите на Рим, ще бъдат поставени под въпрос, "ще си навлекат само омраза поради несправедливостта си". В какво ги обвинява Тертулиан? В несправедлива омраза към името "християни", тя е несправедлива защото "какво по-несправедливо от това, да мразиш нещо непознато, пък дори и то да заслужава омразата ти? То заслужава омраза само тогава, когато се разбере дали я заслужава". Това отношение е продиктувано от две причини: "те не го познават, защото го мразят, и че несправедливо го мразят, защото не го познават". Стр. 6 Тази омраза е продиктувана от невежество, и ако това невежество се замени със знание за християните, тези които до този момент са ги мразели, се причисляват към тях, и започват да мразят предишното си състояние и отношение. Това е причината за многочислеността на християните. Масовото разпространение на християнството сред всички, слоеве на обществото, и в цялата империя, предизвиква скръб "сякаш това причинява някаква щета". Управниците не се стремят да видят м тази масовост "едно добро начало". И вместо да проявят любознателност и интерес, както в който и да друг случай, те проявяват апатия и невежество. Това, което избират да знаят е предизвикано от омраза. Ако християните наистина я заслужават - нека бъдат мразени, но ако не я заслужават - защо да бъдат мразени? Според някои масовостта не може да говори, че нещо е добро, защото са много тия, които са се обърнали към злото. Но злото не се защитава дори от тия, които го вършат. Хората извършили някакво зло дело, когато биват осъдени, за него, страдат и "не искат да е тяхно дело това, което признават за лошо". Християнинът не върши зло. Той се разкайва единствено за времето, когато не е бил християни, и "ако го разкрият, се прославя; ако го обвинят не се защитава, дори доброволно си признава; ако го осъдят, благодари". Злото, в което християните са обвинени, не притежава качествата, които то по принцип притежава, и заключава "не можеш да наричаш безумие нещо, което си изобличен, че не познаваш. Стр. 7.
Назад | Съдържание | Напред