Детето и неговото възпитание

Идва време, когато почти у всяка жена се заражда копнежът за дете! Напълно нормално! На нас ни е отредена ролята да даваме началото на живота - въпреки че относно началото може да се спори. Оставам спорът настрана и се насочвам към по-важният въпрос – Защо всъщност искаме да имаме деца?

Чувала съм толкова отговори, колкото и хора съм запитвала, но общо взето са се очертавали следните тенденции:

Искам да имам бебе, защото се чувствам достатъчно "голяма" да поема отговорността за грижата и възпитанието му.

...защото имам усещането, че вече ми е време.

...защото обичам деца и искам да имам свое.

...защото обожавам да играя и така никога няма да скучаем заедно.

...защото ще ме лиши от самотата.

...защото ще ме прави щастлива.

...ще ме направи горда.

...ще осмисли живота ми.

...ще имам оправдание за всичките плюшени играчки в гардероба.

...ще ме стимулира да работя и постигам повече, за да дам добър пример.

...ще го обичам, ще ме обича.

...за да ме гледа на старини. (Мислите, че това е много егоистично желание? На пръв поглед - да! Но, много родители като достигнат преклонна възраст изпитват този или подобен вид страх - да не останат сами, или да не могат да се гледат.)

и т.н. Вие може да продължите. Аз мога да кажа за себе си:

Освен, че силно желаех дете си давах сметка, че то е дар за мен и съпруга ми. Още отначало приехме, че ще го обичаме, ще се грижим за него като добри настойници на нещо скъпоценно, което ни е поверено от Бог! Защото Бог наистина ни подари един БожиДар. Прекрасно да гушнеш едно мъничко, крехко същество и да знаеш, че неговото оцеляване зависи от теб (поне през първите месеци). За това трябва да си готова! Готова за какво ли? Да му дадеш толкова много любов и внимание, че да останете свързани завинаги! Първите месеци са решаващи за това - да се свържете! И след това да надграждате постоянно и всеотдайно, като не забравяте, че за да се чувства добре бебето ви, то и вие трябва да се чувствате добре - затова, не забравяйте и себе си!

Е, бебето расте и неусетно се превръща в малък изследовател на света – всичко е любопитно за него, всичко иска да докосне, дори и там, където мама и татко са забранили. Родители – да бъдем търпеливи и постоянни с нашите деца! Родителите са първите и най-важните учители на детето. „Послушайте, чада, бащина поука, и внимавайте да научите разум. Понеже ви давам добро учение, Не оставяйте наставлението ми”. (Притчи 4:1-2) Все ми се струва, че възпитаваме правилно детето, когато му казваме, какво може да прави, а не какво не трябва да прави! Детето трябва да се научи да прави добри избори – тоест, да му се даде възможност да бъде самостоятелно. Затова поставянето на позволените граници, в които детето може да се изявява е белег на истинска родителска грижа. Напр. Аз мога да кажа на сина си: „Днес можеш да си играеш в къщата, на двора, можеш да отидеш в двора на съседите, да си играете с Косьо в техния двор – цялото това пространство е твое и ти може да си играеш, където пожелаеш тук, но има едно място, на което не искам да ходиш – и това зад оградата - на улицата”. Обикновено детето ще предизвика авторитета на родителя поставил тази граница, като се опита да я наруши. Какъв възпитателен подход да приложим към него? Родителите биха могли да контролират поведението на детето като останат твърди, но твърди в ограниченията, а не в наказанията.

Да бъдеш твърд не означава да бъдеш нелюбезен. В очакванията си ние трябва да бъдем твърди и настоятелни, но бихме постигнали повече, ако ги изложим любезно. Любящата строгост не изисква от нас да бъдем ядосани, гневни, гръмогласни, властни, с една дума – нелюбезни. Детето трябва да почувства нашата любов и строгост заедно. Тези неща не се изключват взаимно. Има родители, които отиват в двете крайности – възпитават детето само със забрани, или другата крайност – всичко му е позволено. Като резултат децата израстват или с чувство за малоценност и стават зависими, или прекалено непокорни и бунтуващи се спрямо всеки авторитет над тях. Затова е добре да се балансира! Няма универсални възпитателни мерки спрямо децата, а може би само една – да ги обичаме, и то по начин, по който самото дете да усети любовта ни.

Когато родителите съзнателно са положили всички любящи и възпитателни мерки, а детето си остава предизвикателно, това трябва да бъде спряно с наказание. Притчи 3:11-12 казва: „Сине мой, не презирай наказанието от Господа, И да не ти дотегва, когато Той те изобличава, Защото Господ изобличава оня, когото люби, Както и бащата сина, който му е мил.” Наказанието трябва да бъде достатъчно твърдо, за да отстрани войнственото предизвикателство, но то трябва да бъде и умерено, доколкото е възможно, за да предотврати обратния ефект от възпитателната мярка. Ако заповедта или обяснението са достатъчни, за да премахнат предизвикателството - защо е нужно да сме по-сурови? Ако изолирането на детето в стаята му за известно време е достатъчно - добре. Ако отнемането на някои негови привилегии ще премахне предизвикателството - то нека постъпим така. Понякога телесното наказание е необходимо за премахване на войнствената предизвикателност, но само като крайно средство. Съвременните психолози се противопоставят категорично на телесното наказание (боя) като основна възпитателна мярка при децата. За съжаление, проблемът с насилието над деца (най-вече от родителите им) е тенденция, която трайно се настанява на фона на все по-несигурната и враждебна действителност. Пред нас стои предизвикателството да подходим превантивно, като създадем достъпно обучение на родителите относно възпитанието, и осигурим „прибежище” за малтретираните деца. Все повече нестопански организации работят в тази насока, но тук църквата може да служи като катализатор за „внедряване” на християнските ценности и морал в обществото ни. Нашите деца и бъдещите поколения го заслужават! (Десислава Радкова)