⁹ А те, като чуха това разотидоха се един по един, като почнаха от по-старите и следваха до последните; и Исус остана сам, и жената, гдето си беше, насред.

¹⁰ И когато се изправи, Исус й рече: Жено, къде са тези, [които те обвиняваха]? Никой ли не те осъди?

¹¹ И тя отговори: Никой Господи. Исус рече: Нито Аз те осъждам; иди си, отсега не съгрешавай вече.

¹² Тогава Исус пак им говори, казвайки: Аз съм светлината на света; който Ме следва няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота.

¹³ Затова фарисеите Му рекоха: Ти сам свидетелствуваш за Себе Си; Твоето свидетелство не е истинно.

¹⁴ Исус в отговор им рече: Ако и да свидетелствувам за Себе Си, пак свидетелството Ми е истинно; защото зная от къде съм дошъл и на къде отивам; а вие не знаете от къде ида или на къде отивам.

¹⁵ Вие съдите по плът; Аз не съдя никого.

¹⁶ И даже ако съдя Моята съдба е истинна, защото не съм сам, но Аз съм, и Отец, Който Ме е изпратил.

¹⁷ И в закона, да, във вашия закон е писано, че свидетелството на двама човека е истинно.

¹⁸ Аз съм, Който свидетелствувам за Себе Си; и Отец, Който Ме е пратил, свидетелствува за Мене.

¹⁹ Тогава Му казаха: Где е Твоят Отец? Исус отговори: Нито Мене познавате, нито Отец Ми; ако познавахте Мене, бихте познавали и Отца Ми.

²⁰ Тия думи Той изговори в съкровищницата, като поучаваше в храма; и никой не Го хвана, защото часът Му не беше още дошъл.

²¹ И пак им рече Исус: Аз си отивам; и ще Ме търсите, но в греха си ще умрете. Гдето отивам Аз, вие не можете да дойдете?

²² Затова юдеите казаха: Да не би да се самоубие, че казва: Гдето отивам Аз, вие не можете да дойдете?

²³ И рече им: Вие сте от тия, които са долу; Аз съм от ония, които са горе. Вие сте от този свят; а Аз не съм от този свят.

²⁴ По тая причина ви рекох, че ще умрете в греховете си; защото ако не повярвате, че съм това, което казвам, в греховете си ще умрете.

²⁵ Те, прочее, Му рекоха: Ти кой си? Исус им каза: Преди всичко, Аз съм именно това, което ви казвам.

²⁶ Много нещо имам да говоря и да съдя за вас; но Този, Който Ме е пратил, е истинен; и каквото съм чул от Него, това говоря на света.

²⁷ Те не разбраха, че им говореше за Отца.

²⁸ Тогава рече Исус: Когато издигнете Човешкия Син, тогава ще познаете, че съм това което казвам, и че от Себе Си нищо не върша, но каквото Ме е научил Отец, това говоря.

²⁹ И Този, Който ме е пратил, с Мене е; не Ме е оставил сам, Аз върша всякога онова, което е Нему угодно.

³⁰ Когато говореше това, мнозина повярваха в Него.

³¹ Тогава Исус каза на повярвалите в Него юдеи: Ако пребъдвате в Моето учение, наистина сте Мои ученици;

³² и ще познаете истината и истината ще ви направи свободни.

³³ Отговориха Му: Ние сме Авраамово потомство и никога никому не сме били слуги; как казваш Ти: Ще станете свободни.

³⁴ Исус им отговори: Истина, истина ви казвам, всеки, който върши грях, слуга е на греха.

³⁵ А слугата не остава вечно в дома; синът остава вечно.

³⁶ Прочее, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни.

³⁷ Зная, че сте Авраамово потомство; но пак искате да Ме убиете, защото за Моето учение няма място във вас.

³⁸ Аз говоря това, което съм видял у Моя Отец; също и вие вършите това, което сте чули от вашия баща.

³⁹ Те в отговор Му казаха: Наш баща е Авраам. Исус им каза: Ако бяхте Авраамови чада, Авраамовите дела щяхте да вършите.

⁴⁰ А сега искате да убиете Мене, Човека, Който ви казах истината, която чух от Бога. Това Авраам не е сторил.

⁴¹ Вие вършите делата на баща си. Те му рекоха: Ние не сме родени от блудство; един Отец имаме, Бога.

⁴² Исус им рече: Ако беше Бог вашият Отец, то вие щяхте да Ме любите, защото Аз от Бога съм излязъл и дошъл; понеже Аз не съм дошъл от Себе Си, но Той Ме прати.

⁴³ Защо не разбирате Моето говорене? Защото не можете да слушате Моето учение.

⁴⁴ Вие сте от баща дявола, и желаете да вършите похотите на баща си. Той беше открай човекоубиец, и не устоя в истината; защото в него няма истина. Когато изговаря лъжа, от своите си говори, защото е лъжец, и на лъжата баща.

⁴⁵ А понеже Аз говоря истината, вие не Ме вярвате.

⁴⁶ Кой от вас Ме обвинява в грях? Но ако говоря истина, защо не Ме вярвате?

⁴⁷ Който е от Бога, той слуша Божиите думи; вие затова не слушате, защото не сте от Бога.

⁴⁸ Юдеите в отговор Му рекоха: Не казваме ли ние право, че си самарянин и имаш бяс?

⁴⁹ Исус отговори: Нямам бяс; но Аз почитам Отца Си, а вие Ме позорите.

⁵⁰ Но Аз не търся слава за Себе Си; има Един, Който търси и съди.

⁵¹ Истина, истина ви казвам, ако някой опази Моето учение, няма да види смърт до века.

⁵² Юдеите Му рекоха: Сега знаем, че имаш бяс. Авраам умря, също и пророците; а Ти казваш: Ако някой опази Моето учение, няма да вкуси смърт до века.

⁵³ Нима Ти си по-голям от баща ни Авраама, който умря? И пророците умряха. Ти на какъв се правиш?

⁵⁴ Исус отговори: Ако славя Аз Себе Си, славата Ми е нищо; Отец Ми е, Който Ме слави, за Когото вие казвате, че е ваш Бог;

⁵⁵ и пак не сте Го познали. Но Аз Го познавам; и ако река, че не Го познавам, ще бъда като вас лъжец; но Аз го познавам и пазя словото Му.

⁵⁶ Баща ви Авраам се възхищаваше, че щеше да види Моя ден; и видя го и се зарадва.

⁵⁷ Юдеите Му рекоха: Петдесет години още нямаш, и Авраам ли си видял?

⁵⁸ Исус им рече: Истина, истина ви казвам, преди да се е родил Авраам, Аз съм.

⁵⁹ Тогава взеха камъни да хвърлят върху Му; но Исус се скри и излезе от храма, [минавайки през сред; и така си отиде].

Ст. 1. А Исус отиде на Елеонския хълм. Както отбелязахме по-горе, (ст. 53, от предишната глава), също принадлежи на този отдел, както следва: “И отиде всеки у дома си, а Исус отиде на Елеонския хълм”. Те имаха къщи, а той нямаше къде да сложи главата си. Както на последната Пасха (а някои мислят, че това събитие се е случило по него време), той нощуваше на отворения въздух на Елеонския хълм, или в селото Витания, почти на върхът му.

§80. Исус и блудницата (гл. 8:2-11).

Има значително съмнение дали този отдел и последните два стиха от предишния отдел са били написани от Йоан, защото (1) те не се намират в някои от по-старите ръкописи, освен “Кембриджския” ръкопис от 5-ти или 6-ти век; (2) в ръкописите, където тези стихове се намират, те не са винаги на същото място: макар, че повечето ги вместват тук, някои ги вместват след гл. 7:36, а някои в края на това Евангелие, а още някои в края на Лк. 21; (3) има големи разлики в четенето; (4) стилът е различен от обикновения стил на Йоан; и (5) те не се намират в по-ранните преводи. Всичко това дава много причини да се съмняваме дали този отдел е бил писан от Йоан; макар, че някои още поддържат, че той е бил писан от него, но е бил изоставен от повечето ранни ръкописи, и не се е споменавал от ранните отци на църквата, от страх да не би Христовият отговор на жената в ст. 11, да се изтълкува, че дава пълна свобода да грешим. Но макар и да има значително съмнение дали този разказ е бил първобитна част от Евангелието от Йоан, почти всичките тълкуватели са съгласни, че няма почти никакво съмнение, че той е истински разказ на една случка в Христовия живот. Както Абот казва: “Макар разказът да не прилича на Йоанов, делото твърде прилича на Исусово. Цялата сцена прилича на историческа действителност, - Хващането на жената, искането от Исус да я накаже, фарисейското презрение за обществена нравственост като тикат престъплението и престъпницата в очите на публиката в Храмовия двор, старанието да впримчат Исус, изкусният му отговор, признаването му на позора и отчаянието на жената, кроткото му отбягване да прибави нещо на този позор и това отчайване като обръща погледите на народа от нея на себе си с писането по земята, и окончателното посрамване на фарисеите и освобождаването на жената, - всичко това се вижда действително; и невъзможно е да се повярва, че това е по-късна измислица. То може да е било част от някое от изгубените Евангелия, за които Лука споменава в гл. 1:1. Евсевий разказва, че съчиненията на Папий, който е писал в първата половина на второто столетие, “съдържали историята на една жена обвинена пред Господа за много грехове, - история, която се съдържа така също и в Евангелието на Евреите”. И някои предполагат, че този разказ е същия с него, и че отначало той може да е бил поставен на края на Евангелието от Йоан, за да разясни това, което той казва в ст. 15, че той не съди никого, и по-късно някой преписвач го вписал като част от текста. Но каквото и да му е било началото, ние не трябва да се двоумим да го приемем за истински. Както Шаф добре казва: “То е крайно прилично на Христос, и пълно с утеха за разкаяни грешници. Той диша Спасителевия дух на света милост, която осъжда греха и спасява грешника. Той се сравнява с притчата на Блудния Син и с приказката за самарянката, и се съгласява с много изрични заявления на Христос, че той дойде не да осъди, но да спаси изгубените” (гл. 3:17, 12:47). Срав. също с Лк. 7:37-48, 9:56, 19:10.

Ст. 3-5. И книжниците, (виж. Мк. 1:22), и фарисеите (виж. Мт. 3:7) доведоха една жена уловена в прелюбодейство. Те струват това само и само за да изкушат Исус (ст. 6), а не да се съветват с него, нито пък с намерение да убият жената, в случай, че той ги посъветва да направят така. Ако те бяха имали намерение да изпълнят Мойсеевия закон, те трябваше да доведат и блудника също така (Лев. 20:10; Вт. 22:22). Защото макар, че обществото днес въобще счита този грях за по-омразен за жената, отколкото за мъжът, според Божия закон и мъжът е наравно виновен.

Ст. 6. Да го изкушават (Цгр.). Те не искат да се научат от Христос, като от учител, коя е тяхната длъжност, макар че лицемерно те го наричат учител (ст. 4); те не искат да очистят обществените нрави с наказването на грешката, но те искат да постигнат злите си намерения против Христос. Те знаят, че Христос има нежно сърце; и може би те си мислят, че той ще ги посъветва да не погубват жената. Тогава те ще могат да го обвинят, че той иска да отмени Мойсеевия закон, и следователно, че е неприятел на Бога и на вярата им. Ако, напротив, той би ги съветвал да я погубят, те ще могат поне да се оплачат от него на римляните, че той ги съветва да сторят това, което те нямаха власт да сторят, понеже юдеите нямаха право да налагат смъртно наказание. Освен това, такова едно решение вероятно щеше да възбуди множеството против него, защото както самия Христос казал (Мт. 12:39), “род лукав и прелюбодеен” беше. Нравствеността беше в много долно състояние, и макар, че малцина отиваха чак до там, че да се женят и да се парясват по кефа си, както правеха Иродовците, подобни грехове бяха обикновени. “Парясването беше лесно; и обиденият съпруг въобще избягваше публично безчестие като просто напускаше грешната си съпруга”; и както в този случай (ст. 7,9), мъжете до толкова съзнаваха своите си грехове от този вид, че те щяха да се засегнат от Христос, ако той произнесеше някоя строга присъда. – А Исус се наведе надолу и пишеше с пръст на земята. Какво пишеше? Не знаем. Нито пък знаем защо пишеше. Ние можем най-добре да съдим за целта му от следствието, именно, че това обърна очите и мислите на хората от окаяната жена в нейния кахър и срам върху него. Тя стоеше сама и забравена, когато очите на всички тогава, както и от тогава насам, се втренчиха в Христос, като се чудеха какво и защо пишеше.

Ст. 7. Но като постоянстваха да Го питат. Като си мислят, че той не пожела да отговори, защото не може без да не падне в примката, която са поставили за него, те още повече го заставят за отговор – без да се усетят, че с това те сами се впримчват. – Който от вас е безгрешен нека пръв хвърли камък на нея. Как изкусно той избягва примката им! Той не отменя закона. Напротив, той го утвърждава. Но той оставя на тях, чиято работа, цялата отговорност да го изпълнят, и то по такъв начин, че те не смеят да го изпълнят. Безгрешен, т.е., без такъв грях, понеже такива грехове него време бяха твърде обикновени (ст. 6). Като да е казал: “да, нека бъде убита с камъни, но кой ще я убие? Защо тя само да бъде убита с камъни, когато толкова души от вас са еднакво виновни?”. Той пръв да хвърли камък на нея. Законът изискваше свидетелите да хвърлят първия камък (Вт. 17:7). Но Христос ги принуждава да свидетелстват против себе си (ст. 9).

Ст. 8,9. И пак се наведе надолу. Така той прекратява разискването, и в същото време дава време на съвестта да подейства, а освен това, той им дава случай да си излязат без той да ги види. Достатъчно беше, че те се посрамиха пред целия народ. – Като почнаха от най-старите (Цгр.). Може би, че те бяха по-виновни, но всички бяха виновни, и всички бяха осъдени от съвестта си. – И Исус остана сам, и пр., т.е., обвинителите на жената (ст.3), всички си бяха излезли. Но народът, когото Христос поучаваше, когато тези книжници и фарисеи влязоха (ст. 2), и между когото без съмнение бяха и учениците му – още стояха несъмнено, и жената стоеше изправена помежду им.

Ст. 10,11. Никой ли не те осъди? – Нито аз те осъждам. Обвинителите й не можаха да я осъдят, защото те сами бяха виновни. Христос не я осъди, защото той дойде не да осъди, но да спаси (гл. 3:17). В същото време той я счита за виновна, и й казва: “Иди си, и от сега не съгрешавай вече” (срав. с гл. 5:14).

§81. Исус продължава да поучава в Храма; и юдеите искат да го убият с камъни (гл. 8:12-59).

Ст. 12. Аз съм светлината на света. Срав. с гл. 1:4,9, където този евангелист казва, че Христос е “светлината на човеците”, и пр. Исус сега поучаваше в притвора на жените (виж. бел. на ст. 26). В този притвор имаше два големи светилника (полилеи) до петдесет лакти високи. И през една или повече нощи на този празник тези светилници се запалваха, и не са Храмовите притвори, но и целият град се осветяваше от бляскавата им светлина. Както този празник беше в спомен на пребиваването им в пустинята, и както носенето вода от извора, който снабдяваше Силоамската къпалня (гл. 7:37), беше в спомен на чудесното доставяне на вода, така и това осветление беше в спомен на “огнения стълб”. Този стълб светеше и предвождаше израилтяните в пустинята, а тези светилници осветяваха Ерусалим. Но Исус казва, че той е светлината на света. И както тези, коит следваха този огнен стълб не ходеха в тъмнина, така и “който ме следва, няма да ходи в тъмнина”, казва Христос тук. Тук следването е нравствено следване – да го слушаме или да се учим от него, и да му се покоряваме. – Но ще има светлината на живота. Срав. с гл. 6:48, “Хлябът на живота”. Светлината на живота не е просто светлина, която води към живот, но е светлината, която дава живот, и която е живот. Да следваме Христос, т.е., да го слушаме с любов – това е истински духовен и вечен живот. Срав. с гл. 6:47, “Който вярва в мене има живот вечен”.

Ст. 13. Ти сам свидетелстваш за себе си; Твоето свидетелство не е истинно. Срав. с гл. 5:31, където Христос приема това начало, и в следващите стихове (както и тука в ст. 17,18), показва, че има други, които свидетелстват за него. Ако тези фарисеи искаха да го следват, те щяха да ходят в светлината му, и щяха да узнаят, че свидетелството му за себе си беше истинно.

Ст. 14. Ако и да свидетелствам аз за себе си, пак свидетелството мие е истинно, защото зная отгде съм дошъл и накъде отивам. Началото, че човек не може да свидетелства за себе си не се отнася на него, защото той има (каквото никой човек не може да има), пълно и съвършено познание за себе си, за произхода си, за посланието си, и за съдбата си. Изискването на двама свидетели се основаваше на несъвършенството на човешкото знание, и невероимостта на личното истинолюбие, но нито едното, нито другото от тези неща се отнасяше към Христос. – А вие не знаете от къде ида, и пр. Срав. с гл. 7:28, където той казва “От къде съм знаете”. Но значението на тях изглежда да е – Вие знаете това в сърцата си, но не искате да го изповядате. Но тук изглежда, че иска да каже : - Вие не го знаете както аз го знам; и вие не можете да го знаете, освен ако приемете свидетелството ми и свидетелството на Отца ми (ст.18).

Ст. 15,16. Вие съдите по плът. И тъй те не искаха да приемат Христовото свидетелство за него си (ст. 13), защото той не дойде със земно величие, и не докара светското избавление, което те очакваха. – Аз не съдя никого. Срав. с гл. 3:17. Във второто си пришествие той ще дойде като Съдия (Мт. 25:32), но сега той идва като Спасител. – И даже ако съдя моята съдба е истинска (Цгр.). Макар, че съденето не е целта на сегашното му идване, съдбата му трябва винаги да е истинска, защото, както той казва, “Не съм сам, но аз и Отец, който ме е пратил”. Съдбата му е истинска, защото той съди не от само себе си, но заедно с Отца. Срав. с гл. 5:30, където той казва, - “Не мога аз да правя нищо от себе си; съдия както чуя”, и където прибавя друга една причина защо съдбата му е праведна, именно, “защото не искам моята воля, но волята на Отца, който ме е пратил”. Виж. бел. там.

Ст. 17,18. Законът изискваше свидетелството на двама души (Вт. 17:6, 19:15). Исус тук показва, в отговор на възражението им в ст. 13, че той има свидетелството не на двама хора, но на две Лица. Според самото естество на работата, никой човек не можеше да свидетелства за Исусовото твърдение, че идва от Бога, че е едно с него, и пр. Както казва в гл. 5:34 – “Аз обаче свидетелство от човеци не приемам; Отец, който ме е пратил, той свидетелства за мене”, - като например направо, при кръщението му (Мт. 3:17), и чрез Йоан Кръстител (Йн. 1:32-34,36) в сбъдването на пророчествата, и чрез различни чудеса. Но срав. с гл. 5:37, и бел.

Ст. 19. Где е твоя Отец? Те трябваше да знаят, че той твърдеше, че Бог е негов Отец. Виж. особено гл. 5:17-37; и някои предполагат, че те искат да кажат: “Где е този, другият свидетел, за когото говориш? Нека дойде и да свидетелства”. Други предполагат, че те нарочно се преструват, че уж не знаят, че той твърди, че Бог е негов Отец, и че те искат да кажат: Где е твоя Отец (т.е., твоят земен баща), който казваш, че може да свидетелства за тебе? Нека дойде и си даде свидетелството. – Исус отговори, и пр. Юдеите се мислеха за особен народ Божий, но тук Исус явно казва, че те не го знаят, и прибавя, “Ако бихте знаели мене, щяхте да знаете и Отца ми”. Начинът, по който можем да знаем Бога е да знаем Христос. “Никой никога не е видял Бога; Единородния Син, който е в пазухата на Отца, той го изяви” (гл. 1:18). Виж. и гл. 14:7 и 9, “Който е видял мене, видял е Отца”. И Отец и Син се виждат духовно; и който не може да види Божията сила, благост, и любов изявени в Сина, той още по-малко ще може да ги съзре в невидимия Отец.

Ст. 20. В съкровищницата, т.е., в тази част от притвора на жените, където стояха кутиите, в които се събираше милостиня. Имаше тринадесет такива кутии, и винаги една имаше надпис, който показваше за каква цел милостинята, която се слагаше в нея щеше да се употреби. Този притвор на жените беше едно от най-публичните места в двора на Храма. Тук бяха светилниците, които се вярва, че се означават в ст. 12. Виж. бел. там. Стаята на Синедриона беше на близо, между притворите на жените и на мъжете. И вероятно същият този ден (гл. 7:45-52), членовете на Синедриона се бяха събрали там, за да се съветват как да погубят Исус. Но макар и да поучаваше явно, пак, както тук се казва, “никой не го хвана, защото не беше му още дошъл часът”. Злите хора не могат да си извършат плановете, освен ако Бог им позволи. Човек е безсмъртен докато си свърши работата”.

Ст. 21. Виж. гл. 7:34, и бел. там. Но тук той прибавя ужасните думи: - Ще умрете в грехът си, макар, че те ще го търсят, но твърде късно (срав. с Мт. 25:11,12), и разбира се, не с прав дух. Стихът се вижда ясно , че учи, че умиране в грях затваря вратата на надеждата. След това, те не могат да отидат, където е Исус. Помежду им има “утвърдена голяма пропаст” (Лк. 16:26), което е казано за един, който не е знаел Христос, но е имал само “Мойсей и пророците”. На учениците си също той после каза – “Където отивам аз, вие не можете да дойдете” (гл. 13:33), но не защото те ще умрат в грехът си. И той веднага добавя (14:3) – “Ще дойда пак, и ще ви взема при себе си, така че където съм аз, да бъдете и вие”.

Ст. 22. Да не би да се самоубие. Срав. с гл. 7:35. Там те питат дали ще отиде при разпръснатите между езичниците. Ако отиде, те не могат да идат след него. Тук, с още по-дълбоко презрение, те загатват, че той има намерение да се самоубие, и следователно той ще отиде в ада (и според вярването на юдеите, в дъното на ада), а пък те очакваха да отидат в лоното (пазухата) на Авраам.

Ст. 23,24. Исус в отговора си допуска, - или по-точно повтаря, това което беше казал по-преди, - че ще да има такова едно разлъчение, каквото те разбираха, но че те са, които ще отидат в ада; понеже те са от тия, които са долу, и ще си отидат на мястото. Те са от този свят, и следователно грешни, и ще умрат в греховете си, а пък той е от горе, не от този свят. Въпреки това, той пак им посочва начин, по който могат да се отърват, именно, да повярват в него. – Ако не повярвате, че съм това, което казвам, в греховете си ще умрете. Но какво трябва да повярват за него? Някои подразбират “Христос” след “съм аз”, - “ако не повярвате, че съм аз Христос”, Месия, за когото се споменава в гл. 7:41,42. Но забележително е, че и в ст. 28 той употребява същото изречение: “Тогава ще познаете, че съм аз”, Срав. и със ст. 58. “Преди да бъде Авраам, аз съм”. Пред вид на това, право казва Еликот: “Думите (аз съм) имаха свещено значение, което напомняше откровението на Йеова на Мойсей (Из. 3:14). Произнесени от този, който едва беше изказал твърдението, че е “от горе” и че “ не е от този свят”, и произнесени в оградата на Божия Храм, и в присъствието на свещениците и народа му, те можеха много добре да възбудят в умовете им това по-дълбоко значение, и да са били назначени като проглашение на божественото му съществуване”. Значението им тогава ще да е: “Ако не вярвате, че съм аз, че у мене има съществуване, което е живот за всички, които го приемат, вие трябва да умрете в греховете си”.

Ст. 25. Ти кой си? Исус беше говорил за себе си като “от горе”, “не от този свят”, и като “Аз съм”, и сега с още по-разпалено любопитство, и вероятно с желание да намерят обвинение против него, те го питат да каже положително кой е. Но той се отказва да бъде по-положителен, и казва само, че той е каквото беше вече казал. От началото той се е откривал по богоназначения начин. Той е показвал любовта си, състраданието си, чистотата си, божествената си мъдрост и сила. Той е бил помежду им като голяма светлина – “светлината на света”, и е показал властта си над болестта и смъртта, и се е провъзгласил като “живот” и подател на живот, даже на вечен живот, на всички, които го приемат; и при всичко това с упорита и грешна слепота те го питат кой е, като че с една дума той би могъл да им каже каквото им е казал през целия си обществен живот.

Ст. 26. Точната сила и връзка на тия думи се вижда някак съмнителна. Но значението им изглежда е това: “Много имам да говоря и да съдя за вас”, т.е., - Много неща има, които аз бих могъл да говоря и да съдя за вас (тъй както вие говорите и съдите за мене), но това не ми е работата в света: аз съм пратен с друга цел – пратен от този, който “е истински”, и “което съм чул от него, това (и само това) казвам на светът”. Следователно аз следвам да откривам истината и да откривам себе си, не както вие искате с такива въпроси, каквито сега питате, но по определения от Него начин.

Ст. 28,29. Когато издигнете Човешкия Син. За “Човешкия Син”, виж. бел. на Мт. 8:20. Гръцката дума, която тук е преведена “издигнете”, според както се употребява в това Евангелие, винаги се отнася към Христовото разпятие (виж. гл. 3:14, 12:32,34). Тук, за първи път, Исус показва, че те ще сторят това. – Тогава ще познаете, че съм аз (Цгр.). Виж. бел. на ст. 24. Христовите страдания и смъртта му на кръста заедно с възкресението му, бяха голямото средство, за да се убедят хората, че той беше божествен. Виж. Мк. 15:39; 1Кор. 1:23,24; Д.А. 2:36,37; Рим. 1:4. – И от себе си нищо не върша, и пр. Те тогава ще познаят, че той е божествен, и че делата и думите му, които те сега не могат да разберат, произтичат от божествения му живот в единство с Отца. Сега те се чудат и питат , “Как този знае книжно учение, като не се е учил?” (гл. 7:15); тогава те ще познаят, че той говори така, както Отец го е научил. Сега те не могат да проумеят как Отец свидетелства за него (ст. 19); тогава те ще узнаят, казва той, че “този, който ме е пратил е с мене”, и “не ме е оставил самичък”. Той винаги съзнаваше това присъствие на Отца, което те не знаеха сега, но за което ще се убедят след като той се въздигне на кръста. Срав. с гл. 16:32, където даже в мрачния час, когато възлюбените му ученици щяха да го напуснат, той се утешава с уверението на присъствието на Отец. Забележете също, че както този, който изпрати Христос беше с него, така и този, който праща нас е с нас (Мт. 28:20). – Аз върша всякога онова, което е Нему угодно. Кой друг освен Христос можеше да каже това? Той всякога съзнаваше, че беше без грях, и че делата му бяха угодни на Бога. Срав. със ст. 46, където той призовава неприятелите си да го изобличават за грях. Но тук той казва тези думи, за да даде причина защо Отец е всякога с него. И за нас е истина, че ако вършим Божията воля, ще имаме Божието присъствие (гл. 14:21, 15:10).

Ст. 30. Мнозина повярваха в него. Малко по-преди (ст. 27), те не разбираха, а сега мнозина повярваха. Ние можем да вярваме, че някои имаха истинна, спасяваща вяра, но е вероятно, че не всички имаха, както става явно от Христовото предупреждение в следващия стих. Без съмнение, вярването на мнозина е било като това, което се споменава в гл. 2:21-25, на които Исус не се доверяваше (макар, че те повярваха в него), “понеже той познаваше, какво има вътре в човека” – или като тези, за които се споменава в гл. 12:42, които повярваха, но не искаха да изповядват, “защото възлюбиха славата човешка повече от славата Божия”.

Ст. 31. Ако устоите в моята дума (Цгр.), т.е., ако продължавате да се учите на истината от мене, и да й се покорявате. – Наистина сте мои ученици. Истинският Христов ученик не е този, който под влиянието на някое изненадейно подбуждение, пред вид на някое чудо или истина, изказва вярването в него (така да кажем) веднъж за винаги, но този който устоява в думата му, - който постоянно се учи истината от него, и постоянно живее съгласно с тази истина.

Ст. 32. По този начин ще познаете истината, защото ще я получите от този, който е Истината и съвършения учител на истината; и истината ще ви направи свободни – свободни от суеверие и от грях (ст. 34). В гл. 17:17, ни се казва, че хората се посвещават чрез истината; тук пък ни се казва, че те се освобождават чрез истината. Само святите са свободни, защото те пазят закона Божий и закона на съществото си в свободата на любовта.

Ст. 33. Ние сме Авраамово потомство и никога никому не сме били слуги. Това беше празно самохвалство, защото те са били роби в Египет и Вавилония, и него време даже бяха поданни на Рим, и очакваха Месия да дойде да ги избави.

Ст. 34. Истина, истина. Тук тази повторена дума, както обикновено (виж. гл. 1:51, и пр.), въвежда една дълбока и важна истина – истина, която грешникът рядко съзнава. – Всеки, който върши грях, слуга е на греха, - защото той върши каквото грехът изисква, а не каквото той би направил макар да беше в свободата на невинността, като търси истинското си благо, и като действа според законите на естеството си, създадено по Божие подобие. Виж. Рим. 6:16-20, 7:14-24, където тази мисъл е развита още по-пълно.

Ст. 35. А слугата не остава вечно в дома, а синът остава вечно. Това е една обща истина, но може би, че той е искал особено да им припомни случаят на Исмаил и Исаак. Първият, син на робиня, остана в къщата за известно време, но най-накрая бе изпъден, за да стори място за същинския син. Така също и те, макар (като Исмаил) да са Авраамово потомство по плът, са действително роби (на греха), и макар да са сега “в къщата”, или да се считат за избран Божий народ, или за Божии чада, не са такива, и само Христос може да ги направи такива (ст. 36). Тук пък Павел подема мисълта и я развива по-пълно (Гал. 4:21-31).

Ст. 36. Синът ни освобождава (1) от наказанието за грехът, като го вземе върху себе си; (2) от силата или робството на греха, като създаде в нас нови сърца, така, че ние вече не обичаме грехът. С други думи, чрез вяра в него ние приемаме “власт да бъдем чада Божии” (гл. 1:12), така, че като духовно приличаме на небесния си Отец, тези неща, които са угодни нему, са и нам угодни (колкото за Христос, виж. ст. 29), и ние ги правим, не под робството на някой закон, но със свободата на любовта. И така ни сме наистина свободни.

Ст. 37. Зная, че сте Авраамово потомство. Те бяха буквално потомци на Авраам, но не бяха негови чада, т.е., не приличаха на него (ст. 39). – Искате да ме убиете. Те бяха направили така по-преди (гл. 5:16, 7:1,19,32), и сега пак (ст. 59). Без съмнение това беше истина за мнозина от тях, макар и не за всичките (виж. ст. 30). – Защото за моето учение няма място във вас, т.е., те не я приемаха, те не се повлияха от нея. В ст. 31, той беше казал, че устояване в учението му е доказателство, че някой е негов ученик. Но тези, макар и да слушаха думите му, не ги даже приемаха в умовете си за истински; и сърцата им си оставаха съвсем нетрогнати и непроменени от тях; така че вместо да искат да бъдат негови ученици, те искаха да го убият.

Ст. 38. Аз говоря това, което съм видял у моя Отец. Срав. със ст. 28. – И вие вършите това, което сте чули от вашия баща. Както Исус се е научил от Отца си (срав. със ст. 28), така и тези, на които той говореше се бяха научили от отца си – дяволът (ст. 44). Всяка душа или принадлежи на царството на светлината, и се учи от Бога, или принадлежи на царството на тъмнината, и се учи от злите духове. Невидимите другари на душата са най-влиятелните. Само неколцина са “обладани от бесове”, но мнозина се влияят от тях.

Ст. 39. Наш баща е Авраам. Няма съмнение, че те разбират, че Христос загатва за дявола като техен баща, но те не искат да приемат това, и заради това казват (каквото Исус беше вече признал, ст. 37), че те са Авраамово потомство. – Ако бяхте Авраамови чада, Авраамовите дела щяхте да вършите. Те бяха Авраамово потомство по плът, но не бяха негови духовни чада. Срав. с Рим. 9:7 – “Нито защото са Авраамово потомство, затова са те всички чада”. Истински чада на велики и добри хора не са тези, които са получили естествения си живот от тях, но тези, които са като тях по дух и по делата си.

Ст. 40. Колко те се различават от Авраам! Когато Божиите пратеници дойдоха при него, той ги прие с почит, и когато Бог му говори, той послуша до толкова, че да напусне бащината си земя и роднините си, и да жертвува единствения си син. Но тези не приемат посланието, и искат да убият пратениците.

Ст. 41. Вие вършите делата (не на Авраам, ст. 39, но) на баща си. Вашето желание да ме убиете показва, че вие не сте негови чада, но че имате друг баща. Но Исус още не им казва направо, че дяволът е баща им. – Ние не сме родени от блудство. Сега те познават, че той им говори за духовен баща, и заради това твърдят, че Бог е техен баща. “Блудство, ще рече духовно блудство, или идолопоклонство, за което се споменава толкова често в Стария Завет” (Ис. 1:21; Ер. 2:20, 3:8,9; Ез. гл. 16; Ос. 1:2, 2:4). Макар, че бащите им бяха изпаднали в това блудство, те се хвалеха, че от завръщането им от Вавилон насам те са се опазили съвършено свободни от него – че само Йеова беше техен Бог и Отец, и че те бяха негов любим народ.

Ст. 42. Ако те бяха Божии чада, те щяха да обичат пратеника, който той им бе изпратил. “Всеки, който люби оногова, който е родил, люби и родения от него” (1Йн. 5:1). Никой, прочее, който отхвърля Христос, не може да твърди, че е Божие чадо или, че го люби. Ако ние не любим Бога, както той се е открил в Христос, ние на можем никак да го любим.

Ст. 43. Те не могат да разберат, защото “не могат да слушат”, т.е., защото се лишават от духовно ухо; те не обичат истината, и не искат да я научат; или, както той по-пълно разяснява в следващите стихове (44-47), те нямат онова духовно подобие на Бога, което им е нужно, за да могат да разберат истината му.

Ст. 44. Вие сте от баща дявола. Те претендираха, че Авраам им беше баща, и че Бог така също им беше баща. Но Исус (ст. 38,41) им беше загатнал, че те имат друг баща, когото той тук изрично споменава. Целият този стих е едно от най-заключителните доказателства, че дяволът (Сатана), е едно лично същество. Не можем да предположим, че Исус тук говори преносно, или съобразно с предразсъдъците на слушателите си. – И желаете да вършите похотите на баща си. Никой не ги принуждаваше от вън да правят тези неща, но понеже имаха същия дух с баща си (според природния закон), те обичаха тези работи, които той обичаше. От тези похоти Исус сега споменава две, именно, убийство и лъжа. – Той беше открай време човекоубиец. Бог създаде хората да бъдат безсмъртни, а Сатана им навлече смърт като ги прелъсти да съгрешат (Рим. 5:12). Така той стана убиец на целия човешки род. Неговото заявление, “Никак няма да умрете” (Бит. 3:4), не само, че беше лъжа, но лъжа, на която целта беше смъртта на човечеството. Освен това, неговият дух в Каин беше, който го накара да убие брат си (виж. 1Йн. 3:8-12), където, както и тук, всичките лоши хора не наричат “дяволски чада”. Убийството се споменава тук като една от похотите на баща им Сатана, защото те искаха да убият Исус. – И не устоя в истината. Това и останалата част от стиха представлява друго едно нещо, в което те приличат на баща си, именно, неистинолюбие. Някои мислят, че това се отнася към Сатанинското падение – че той не устоя в истината, в която той беше отначало създаден. Но някои други казват, че думата, която тук се превежда устоя има значение на настояще, и ще каже, че той не стои или не пребивава в истината, което се съгласува по-добре с това, което следва: - Защото в него няма истина. Истинолюбието не прави част от характера му. И в това отношение, колко много чада той има и сега! Нека тези, които говорят лъжа да помнят, че с това те се показват, че са чада на Сатана. Истината трябва да бъде”вътре в човека” (Пс. 51:6). – Когато изговаря лъжа, от своите си говори, така както всеки говори според характера си, “от препълнянето на сърцето”, било добро или зло (Мт. 12:34,35).

Ст. 45. Аз, тук е изразително, и се съпоставя на Сатана; и значението е: - Вие бихте ме повярвали ако аз лъжех като Сатана, защото то е съгласно с естеството ви, но защото казвам истината, вие не ме вярвате, защото и вие самите не сте от истината. Срав. със ст. 47. Истината не винаги се изявява в човешкото естество, защото по някога човешкото естество е така развратено, че то вярва по-лесно лъжата, отколкото истината (Рим. 1:21; Еф. 4:18; 2Сол. 2:11). Ако Христос беше казал лъжа, те щяха да го повярват, както и мнозина от тези, които сега го отритваха по-късно повярваха в разните лъжехристи. Истините, които Христос им откриваше бяха толкова високи и толкова противни на естеството им, че те не можеха да ги приемат.

Ст. 46. Кой от вас ме обвинява в грях? Връзката изглежда е тази: - Той твърдеше, че е “от горе” (ст. 23), “от Бога” (ст. 42), че е свободен от грях, и че винаги прави каквото е угодно на Бога (ст. 29). А сега той казва: - Животът ми не отговаря ли на тези претенции? Може ли някой от вас да посочи някой грях у мене? Ако не може, тогава е доказателство, че “аз казвам истината”, и следователно вие трябва да ме вярвате. Ако аз не съм Син Божий, както твърдя, покажете ми някой недостатък у мене, който да покаже, че съм просто един човек. Този е отговорът на неверието във всеки век. Христовият безгрешен, съвършен живот се съгласува с неговите високи твърдения за себе си, но не се съгласува ако той е бил прелъстител, и заради това хората трябва да вярват в него.

Ст. 47. Никое същество не може да надмине природата си, и само този, който се е родил от Бога, и следователно притежава божествено естество, може да слуша (да разбира и оцени) божествената истина. Но за грешните хора, под Не можем има всякога и Не искаме. “Но вие не искате да дойдете при мене, за да имате (този божествен, духовен) живот” (гл. 5:40).

Ст. 48. Те не могат да отговорят на доказателствата му, и заради това, както въобще бива в такива случаи, те го хулят. Изречението Не казваме ли ние право подразбира, че те си имаха обичай да казват тези неща за него, макар и да не се споменава никъде другаде, че те го наричали Самарянин. Това беше едно обикновено название за укор, което се даваше на еретици и вероотстъпници от Юдейската вяра, и по-късно се даваше и на християни. Следователно, естествено беше за тези, които не вярваха в Христос да му отдават това име. Освен това, той беше даже прекарал два дни в един Самарянски град, и беше им проповядвал евангелието (гл. 4). – Имаш бяс. Това се е казвало, вероятно за него често. Виж. Мт. 9:34, 12:24.

Ст. 49. Нямам бяс. Той оставя на страна обвинението, че е самарянин. Но скоро след това (Лк. 10:25-37), той поучаваше, че един самарянин може да бъде по-истинно чадо Божие, отколкото един левит или един свещеник. Те му наговориха най-оскърбителните названия, които те можеха да употребят; и това той чувстваше като им каза. – Вие ме позорите. Но колко тихо той отговаря! Както един от учениците, който несъмнено е присъствал сега, после казва, “Който укоряван, укорение не отвръщаше, като страдаше, не заплашваше, но предаваше себе си на този, който съди справедливо” (1Пет. 2:23). Последното изявление, “който съди справедливо”, звучи като отзив на ст. 50: “Има кой да съди”. – Почитам Отца си, – в това, което сега казах, - за което вие ме хулите така – и в целия си живот. Срав. с гл. 17:4, “Аз те прославих на земята”.

Ст. 50. Тези думи са непосредствено свързани с предишните, и показват защо той не се смущава от хулите им. Те го позоряха, но понеже той не търсеше своята си слава, това не го безпокоеше, най-вече защото той знаеше, че има кой да търси славата му, т.е., Бог, който “съди” и него и тях със справедлив съд. Така и ние трябва да чувстваме. Понеже Бог се грижи за нашата слава, ние можем много добре да не се грижим за нея. Понеже Бог ни съди справедливо, нас не трябва да ни е грижа за несправедлия съд на хората. Срав. с гл. 5:41, 7:18, и бел.

Ст. 51. Истина, истина. Забележете важната истина, която се въвежда с тези думи, както и в гл. 1:51, 3:5, и др. – Ако някой опази моето учение, няма да види смърт до века. Срав. с гл. 11:26, “И всеки, който е жив и вярва в мене, до века няма да умре”, и особено гл. 5:24, “Който слуша моето учение, и вярва в този, който ме е пратил, има живот вечен, и няма да дойде на съд, но е преминал от смъртта в живота”. Пред очите на Христос, тялото е нищо в сравнение с душата; и заради това той не счита смъртта на тялото за смърт, нито животът на тялото за живот. Мисълта на този стих не се различава от предишния стих, както някои предполагат, но е тясно свързана с него. Така например в ст. 50 той казва, “Има кой да съди”, т.е., и мене и вас; и ако съди вас той трябва да ви осъди на смърт (защото наказанието на греха е смърт); но, както той показва в този стих, има начин, по който може да се избегне това осъждение. Тук, както и в гл. 5:24, мисълта са съд и смърт води към противоположната мисъл, че няма да дойде на съд.

Ст. 52,53. Но те пак “не разбират говоренето му” (ст. 43). Те не разбират, че той не говори за телесен, но за духовен живот. Нито пък разбират, че той наистина е по-голям от Авраам и пророците, и че той е даже живот и подател на живот.

Ст. 54. Срав. със ст. 50. Христовият отговор на въпроса: Ти на какъв се правиш?, е че той не слави себе си като твърди, че може да избави от смърт; той само върши делото, което Отец му е дал да върши; и каквато слава има в работата, която той върши или във властта, която той притежава, тя му е дадена от Отца. Така Отец го прослави през живота му, а още повече при смъртта му. Срав. с гл. 12:23, 13:31, 17:1. Същото е и с нас. Ако Бог ни даде някоя голяма работа да извършим, и действува в нас, за да ни направи способни за такава една работа, тогава Той ни прославя. Но ако ние търсим слава за себе си, славата ни не е нищо.

Ст. 55. И не сте го познали, но аз го познавам. Първият глагол означава придобито знание, вторият – непосредствено съществено знание. Макар и да претендираха, че Бог е техен Отец, Христос казва, че те още не са го познали; когато напротив, той е дълбоко и тясно запознат с Него. И той прибавя, че ако рече да откаже, че има такова познанство с Бога, той ще бъде лъжец като тях, които претендират, че Бог е техен Отец.

Ст. 56. По някакъв начин – или чрез Божието обещание, че целия свят ще бъде благословен в него (Бит. 12:3, 18:18), и семето му (Бит. 22:18, 26:4, срав. с Гал. 3:16), или във връзка с принасянето в жертва на единствения си син Исаак (Бит. 22:1-13), Авраам беше се научил за грядущия Месия, и “бил радостен” с надежда, “че би могъл да го види”. И Христос прибавя, че и видя. Кога? Или когато е бил на земята, (срав. с Евр. 11:13: “Всички тези във вяра умряха, без да приемат обещанията, но от далеч ги видяха”), или, което е по-вероятно, от жилището си в Рая, и се възрадва за това, както ангелите се възрадваха, които пяха хваления при рождеството му (Лк. 2:13,14). И така мисълта се вижда да е, че Авраам – с когото те се гордееха, като техен баща (ст. 39) – не беше неверник като тях, но той прие откровението дадено нему за Месия, и силно желаеше да види денят му, и после, когато Христос дойде, видя го от небесното си жилище и се възрадва. Еликот казва: “Тази истина идва като лъча от светлина през пропастта, която разделя небесните светии от земните светии. Както в притчата за богатия и Лазар, богатия е представен, че познава и се грижи за своите земни братя, така и тук великият патриарх се представя, че познава и се радва за въплъщението на Христос. Разумът не може да разясни как то става, но вярата може да приеме истината, че има Съпричащение на Светии (на земята и на небето), и намира в него утешение, което отнема горчивината на разделението, и сила, която усилва всичките подбуждения за един свят и набожен живот”. Срав. с Лк. 16:19-31; Евр. 12:1.

Ст. 57. Петдесет години нямаш още. Не можем да заключим от това, че Исус беше сега на около петдесет годишна възраст. Вероятно е, че той не беше повече от тридесет и три. Те не искат да кажат точно на колко години е Христос. Те само казват, че той няма още петдесет години, и затова пита как е възможно той да е видял Авраам, който бил умрял около две хиляди години по-преди.

Ст. 58. Истина, истина. – Виж. бел. на ст. 51. – Преди Авраам да се е родил, аз съм. Това показва поне, че Христос е съществувал преди Авраам да се е родил. Но за да изрази само тази идея Христос естествено би казал: - Преди Авраам да беше или да станеше, аз бях, или аз станах. Но настоящето време аз съм, употребено както тук когато се говори за съществуването му в миналото, естествено иска да каже, че Христос не е започнал да съществува като Авраам, но винаги е съществувал; и така той прави себе си равен на Йеова, който се беше открил като Аз Съм, Който Съм (предвечния), (Из. 3:14). Освен това, явно е, че слушателите му така го разбрали, защото те веднага поискали да го убият с камъни като богохулник.

Ст. 59. Взеха камъни, и пр. Това е силно доказателство, че юдеите разбраха Христос както разяснихме по-горе. Законът изискваше богохулникът да се убие по този начин (Лев. 24:16). Срав. с гл. 10:30-33, където, когато той казал “Аз и Отец едно сме”, те казват, “Ние хвърляме камъни на тебе за богохулство, и защото ти като си човек, правиш себе си Бог”. – Исус се скри. Очевидно, това е станало чудотворно. Виж. Лк. 4:30, и бел. на Мт. 4:6.

Назад | Съдържание | Напред