Глава 6.

¹ След това Исус отиде на отвъдната страна на галилейското, то ест, тивериадското езеро *.

² И подир Него вървеше едно голямо множество; защото гледаха знаменията, които вършеше над болните.

³ И Исус се изкачи на хълма, и там седеше с учениците Си.

⁴ А наближаваше юдейският празник пасхата.

⁵ Исус, като подигна очи и видя, че иде към Него народ, каза на Филипа: Отгде да купим хляб да ядат тия?

⁶ (А това каза за да го изпита; защото Той си знаеше какво щеше да направи).

⁷ Филип Му отговори: За двеста динария хляб не ще им стигне, за да вземе всеки по малко.

⁸ Един от учениците Му, Андрей, брат на Симона Петра, Му каза:

⁹ Тук има едно момченце, у което се намират пет ечемичени хляба и две риби; но какво са те за толкова хора.

¹⁰ Исус рече: накарайте човеците да насядат. А на това място имаше много трева; и тъй, насядаха около пет хиляди мъже на брой.

¹¹ Исус, прочее, взе хлябовете и, като благодари, раздаде ги на седналите; така и от рибите колкото искаха.

¹² И като се наситиха, каза на учениците Си: Съберете останалите къшеи за да не се изгуби нищо.

¹³ И тъй, от петте ечемичени хляба събраха, и напълниха дванадесет коша с къшеи, останали на тия, които бяха яли.

¹⁴ Тогава човеците, като видяха знамението, което Той извърши, казаха: Наистина, Тоя е пророкът, Който щеше да дойде на света.

¹⁵ И тъй, Исус като разбра, че ще дойдат да Го вземат на сила, за да Го направят цар, пак се оттегли сам на хълма.

¹⁶ А когато се свечери, учениците Му слязоха на езерото,

¹⁷ и влязоха в ладия и отиваха отвъд езерото в Капернаум. И беше се вече стъмнило а Исус не бе дошъл още при тях;

¹⁸ и езерото се вълнуваше, понеже духаше силен вятър.

¹⁹ И като бяха гребали около двадесет и пет или тридесет стадии, видяха Исуса, че ходи по езерото и се приближава към ладията; и уплашиха се.

²⁰ Но той им каза: Аз съм; не бойте се!

²¹ Затова бяха готови да Го вземат в ладията; и веднага ладията се намери при сушата, към която отиваха.

²² На другия ден, народът, който стоеше отвъд езерото, като бе видял, че там няма друга ладийка, освен едната, и че Исус не беше влязъл с учениците Си в ладийката, но че учениците Му бяха тръгнали сами,

²³ (обаче други ладийки бяха дошли от Тивериада близо до мястото гдето бяха яли хляба, след като Господ бе благодарил),

²⁴ и тъй, народът, като видя че няма там Исуса, нито учениците Му, те сами влязоха в ладийката и дойдоха в Капернаум и търсеха Исуса.

²⁵ И като Го намериха отвъд езерото, рекоха Му: Учителю, кога си дошъл тука?

²⁶ В отговор Исус им рече: Истина, истина ви казвам, търсите Ме, не защото видяхте знамения, а защото ядохте от хлябовете и се наситихте.

²⁷ Работете, не за храна, която се разваля, а за храна, която трае за вечен живот, която Човешкият Син ще ви даде; защото Отец, Бог, Него е потвърдил с печата Си.

²⁸ Затова те Му рекоха: Какво да сторим, за да вършим Божиите дела?

²⁹ Исус в отговор им рече: Това е Божието дело, да повярвате в Този, Когото Той е изпратил.

³⁰ Тогава Му рекоха: Че Ти какво знамение правиш, за да видим и да Те повярваме? Какво вършиш?

³¹ Бащите ни са яли манната в пустинята, както е писано: "Хляб от небето им даде да ядат".

³² На това Исус им рече: Истина, истина ви казвам, не Моисей ви даде хляб от небето; а Отец Ми ви дава истинския хляб от небето.

³³ Защото Божият хляб е хлябът, който слиза от небето и дава живот на света.

³⁴ Те, прочее, Му рекоха: Господи, давай ни винаги тоя хляб.

³⁵ Исус им рече: Аз съм хлябът на живота; който дойде при Мене никак няма да огладнее, и който вярва в Мене никак няма да ожаднее.

³⁶ Но казвам ви, че вие Ме видяхте, и пак не вярвате.

³⁷ Всичко което Ми дава Отец, ще дойде при Мене, и който дойде при Мене никак няма да го изпъдя;

³⁸ защото слязох от небето не Моята воля да върша, а волята на Този, Който Ме е изпратил.

³⁹ И ето волята на Този, Който Ме е пратил: от всичко, което Ми е дал, да не изгубя нищо, но да го възкреся в последния ден.

⁴⁰ Защото това е волята на Отца Ми: всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот, и Аз да го възкреся в последния ден.

⁴¹ Тогава юдеите роптаеха против Него, за гдето рече: Аз съм хлябът, който е слязъл от небето.

⁴² И казаха: Не е ли този Исус, Иосифовият син, Чиито баща и майка ние познаваме? Как казва Той сега: Аз съм слязъл от небето?

⁴³ Исус в отговор им рече: Не роптайте помежду си.

⁴⁴ Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил и Аз ще го възкреся в последния ден.

⁴⁵ Писано е в пророците: "Всички ще бъдат научени от Бога". Всеки, който е чул от Отца, и се е научил, дохожда при Мене.

⁴⁶ Не, че е видял някой Отца, освен Онзи, Който е от Бога. Той е видял Отца.

⁴⁷ Истина, истина ви казвам, Който вярва [в Мене] има вечен живот.

⁴⁸ Аз съм хлябът на живота.

⁴⁹ Бащите ви ядоха манната в пустинята и все пак измряха.

⁵⁰ Тоя е хлябът, който слиза от небето, за да яде някой от него и да не умре.

⁵¹ Аз съм живият хляб, който е слязъл от небето. Ако яде някой от тоя хляб, ще живее до века; да! и хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът [която Аз ще дам] за живота на света.

⁵² Тогава юдеите взеха да се препират помежду си, казвайки: Как може Този да ни даде да ядем плътта Му?

⁵³ Затова Исус им рече: Истина, истина ви казвам, ако не ядете плътта на Човешкия Син, и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си.

⁵⁴ Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот; и Аз ще го възкреся в последния ден.

⁵⁵ Защото Моята плът е истинска храна, и Моята кръв е истинско питие.

⁵⁶ Който се храни с Моята плът и пие Моята кръв, той пребъдва в Мене, и Аз в него.

⁵⁷ Както живият Отец Ме е пратил, и Аз живея чрез Отца, така и онзи, който се храни с Мене, ще живее чрез Мене.

⁵⁸ Тоя е хлябът, който слезе от небето; онзи който се храни с тоя хляб, ще живее до века, а не както бащите ви ядоха и измряха.

⁵⁹ Това рече Исус в синагогата, като поучаваше в Капернаум.

⁶⁰ И тъй, мнозина от учениците Му, като чуха това, рекоха: Тежко е това учение; кой може да го слуша?

⁶¹ Но Исус като знаеше в Себе Си, че учениците Му за туй негодуват, рече им: Това ли ви съблазнява?

⁶² Тогава, какво ще кажете, ако видите Човешкият Син да възлиза там, гдето е бил изпърво?

⁶³ Духът е, който дава живот; плътта нищо не ползува; думите, които съм ви говорил, дух са и живот са.

⁶⁴ Но има някои от вас, които не вярват. Защото Исус отначало знаеше кои са невярващите, и кой е тоя, който щеше да Го предаде.

⁶⁵ И каза: Затова ви рекох, че никой не може да дойде при Мене ако не му е дадено от Отца.

⁶⁶ Поради това мнозина от учениците Му отстъпиха, и не ходеха вече с Него.

⁶⁷ За туй Исус рече на дванадесетте: Да не искате и вие да си отидете?

⁶⁸ Симон Петър Му отговори: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот,

⁶⁹ и ние вярваме и знаем, че Ти си [Христос, Син на живия Бог] Светият Божий.

⁷⁰ Исус им отговори: Не Аз ли избрах вас дванадесетте, и един от вас е дявол?

⁷¹ А Той говореше за Юда Симонов Искариотски; защото той, един от дванадесетте, щеше да Го предаде.
 

§61. Дванадесетте се връщат, и Исус заедно с тях заминава от Галилейското море, и после нахранва петте хиляди – (гл. 6:1-14; Мт. 14:13-21; Мк. 6:30-44; Лк. 9:10-17).

Това е единственото чуди, за което пишат и четиримата евангелисти. Виж. бел. на Ев. от Матей. Ние ще говорим тук само за онези части, които се намират само в Евангелието от Йоан.

Ст. 1. След това. Вероятно след известно време. За промеждутъчните събития, виж. Съгласието на Четирите Евангелия, §§ 40-60. Йоан ги прескача. Съгласно с великата си цел (гл. 20:31), той се спира повече върху онези дълбоки беседи на Христос, които изваждат на яве по-дълбоките истини за характера и посланието му, като споменава само за онези чудеса, които са тясно свързани с такива беседи, или които сами по себе си са знакове на силата му и делото му. Тук преди да изложи онази забележителна беседа за Христос като Хлябът на Живота (ст. 26-65), той първо разказва двете забележителни чудеса, които били тясно свързани с нея, - първото, от които, сир., чудесното нахранване на петте хиляди души народ, може още да се вземе като символ на истината, която се заключава в следващата беседа. – Исус отиде на отвъдната страна на Тивериадското езеро. Йоан, като е писал в Ефес, е прибавил това име на езерото заради езическите си читатели. То се е давало първо на един град основан от Ирод Четверовластника, във времето на Христос, на югозападния бряг на Галилейското езеро (виж. ст. 23), и наречен Тивериада, в чест на Император Тиверий; и във времето на Йоан, а особено на по-последните Гръцки писатели, самото езеро започнало да се нарича Тивериадско езеро. – На отвъдната страна, т.е., на източната страна. Понеже нахранването на петте хиляди станало в едно пусто място при град Витсаида (Лк. 9:10), това място трябва да е било близо до северния край на езерото.

Ст. 2. И след него вървеше едно голямо множество, - вероятно повече от обикновено: (1) защото Йоан Кръстител е бил погубен (Мт. 14:12,13), та учениците му са следвали Христос; (2) защото дванадесетте се били завърнали от проповедническата си обиколка (Мк. 6:30,31); и (3) защото Пасхата наближавала (ст. 4), та вероятно мнозина трябва да са се били събирали в околността на Капернаум на път за Ерусалим. Макар Йоан и да не споменава за много чудеса, той тук загатва, че Исус извършил много, и че това било причината множествата да го последват. Макар и да отишъл на онова място, за да си почине (Мк. 6:31), пак той приел радушно онези, които го последвали, и изцелил болните им (Лк. 9:11).

Ст. 4. Юдейският празник. И тези думи, както думата Тивериада в ст. 1, са прибавени за езичниците, които Йоан е имал особено пред вид, и които не познавали Еврейските обичаи.

Ст. 5. Йоан не споменава за проповядването и чудесата, които станали по този случай, и за които говорят другите евангелисти. От друга страна, никой от последните не пише за този разговор с Филип. Но тук няма в същност противоречие между евангелистите, а само такива малки различия, които винаги може да се срещнат в разказите на независими очевидци. Виж. бел. на Ев. от Матей.

Ст. 6. За да го изпита. Някои предполагат, че Христос е попитал Филип затова, защото Филип е бил от близкия град Витсаида, и естествено ще е знаел къде е имало храна. Но Христос е имал по-дълбока причина да изпита Филип. Даже с това питане той търси доброто на душата му. Христос никога не изгубва от очи даже едно лице; и знае какво изпитание и какъв нравствен урок е нужен за всеки един. От отговора на Филип е явно, че той не е очаквал някакво чудо. Той е знаел, че Христос е могъл да изцелява болките, но вероятно той не е очаквал, че той ще достави храна за гладното множество.

Ст. 8,9,12. Андрей. Само Йоан, който е бил очевидец, споменава имената на учениците, които участвали в този разговор, сир., Филип и Андрей; и само той пише, че хлябът е бил ечемичен хляб, и че сам Христос заповядал на учениците си да съберат останалите къшеи. С това Исус ги поучил не само на пестеливост, и да не разточават даже Божиите безплатно дадени блага, но и да не се надяват, че това ще се повтори за задоволяване на личните им нужди.

Ст. 14. Наистина, този е пророкът. Виж. бел. на гл. 1:21, където евреите не се виждат да са уверени дали този пророк и обещаният Месия са един и същият или не, но тук с пророка те очевидно искат да кажат за Месия, понеже (ст. 15) те веднага поискали да го направят цар. Както обикновено, Йоан отбелязва следствието от Христовите чудеса и дела – повярване в Христос. Срав. с гл. 2:11, 4:42,53.

§62. Исус ходи по водата на Галилейското езеро – (гл. 6:15-21; Мт. 14:22-36; Мк. 6:45-56).

Виж. бел. на Ев. от Матей.

Ст. 15. Исус като разбра, и пр. С това чудо (нахранването на петте хиляди), заедно с многото други преди него, народът напълно се убедил, че Исус е Месия, Давидовия Син, славата на чието царство била толкова живо представена в последната част на пророчеството на Исая, и в някои от Псалмите. Затова, народът искал да го грабне и заведе в Ерусалим на големия празник, за да го провъзгласи там за цар. Но Исус не иска такова царство. Той не приема слава от човеците (гл. 5:41). За да избяга от тях, той изпраща учениците и разпуска народа (Мк. 6:45,46), и отива сам на планината. Другите евангелисти споменават друга причина за оттеглянето на Исус на планината, сир., за да се помоли. Той отрича славата, която човеците му поднесли, и търси по-сладкото общение със своя Отец.

Ст. 17. В Капернаум. Матей просто казва “отвъд”, т.е., на западната страна на езерото, а Марко, “към Витсаида”. Виж. бел. на Мк. 6:45.

Ст. 21. Само Матей разказва как и Петър ходил по водата. – Веднага. Когато Христос е с нас, работата ни спори и успява. Без него, ние може да работим цяла нощ, и пак да не напреднем. Срав. с гл. 21:3,6. Цялото това чудо ни напомня думите на Псалмопевеца: “Обръща бурята в тишина, и умълчават се вълните им. И те се веселят защото утихнаха, и той ги завежда на желаното им пристанище” (Пс. 107:29,30). – При сушата, на която отиваха. Ст. 17 казва, че те отивали “в Капернаум”. Според Матей (Мт. 14:34-36), и Марк (Мк. 6:53-56), те излезли на Генисаретската земя, сир., на поляната на юг от Капернаум, и там Исус извършил много чудеса. Йоан не споменава за тези чудеса, а разказва това, което се случило след влизането им в града (ст. 59).

§63. Исус проповядва в синагогата в Капернаум. Мнозина от учениците му се връщат назад. Петър изповядва, че вярва в Христос – (гл. 6:22-7:1).

Ст. 22-24. Отвъд езерото, т.е., на източната му страна – на мястото, където чудото с нахранването на петте хиляди било извършено. Както казахме по-горе Христос, като изпратил учениците си и разпуснал народа (Мк. 6:45,46), възлязъл на планината да се помоли. Обаче, народът очевидно не бил отишъл далеко, и се върнал сутринта на същото място, като се надявал, че ще намери Исус там, понеже бил видял само учениците му да си отиват, и забелязал още, че нямало там друга ладия. Ст. 23 е вметнат, и изяснява как било та те се качили на ладии, както се утвърждава в следващия стих, - сир., защото по-късно други ладии дошли от Тивериада. За местоположението на това градче, виж. бел. на ст. 1. – Влязоха в ладиите (Цгр.). Необходимо не следва, че всичките 5,000 души са се качили, но мнозина от тях. Те естествено отишли в “Капернаум”, и по две причини: защото учениците отишли нататък, и защото Капернаум бил мястото, където Исус обикновено живеел.

Ст. 25. И като го намериха. Учим се от ст. 59, че следващата беседа станала в синагогата, и много е вероятно, че те са намерили Исус там, макар някои и да мислят, че те са го намерили вън, и после той е влязъл в синагогата. Но тъй като тази беседа се вижда да е една свързана и продължена беседа, първото предположение е по-основно. В ст. 22, “отвъд” значеше източната страна, а тук значи западната, т.е., страната срещуположно откъдето те тръгнали. – Рави, кога си дошъл тука? (Цгр). Те се слисали като го видели тук, и не могли да разберат как е дошъл, тъй като той не бил отишъл с учениците, и нямало друга ладия там докато не пристигнали другите ладии от Тивериада, с които те самите дошли. Те не знаели, че водата била познала Създателя и Господа си, и му доставила корав път, за да мине.

Ст. 26. Отговори им Исус. Той не отговорил на въпроса им, но им сторил повече от това: той им казал не онова, което те желаели да знаят, но което им било нужно да знаят. Като въведение на тази дълбока беседа върху хляба на живота, тук имаме думите “Истина, истина”, с които той толкова често въвежда някоя дълбока духовна истина (виж. гл. 1:51, 3:5,11, и пр.). –Търсите ме, не защото видяхте чудеса. Несъмнено те са рекли в сърцето си:”Не, не, тази е същинската причина, поради която те търсим”. Но Исус с тези думи е искал да каже, Не защото видяхте и разбрахте дълбокото духовно значение на онези чудеса и каквото се подразбира от тях за мене и за задълженията ви към мене, - не защото виждате в тях доказателствата за божественото ми послание, и желаете да ме приемете като свой духовен пътеводител и наставник – като един, който винаги може да храни душите ви с Хляба на Живота, но защото ядохте от хлябовете. Те искали не Христос, но светските му дарове, също както множествата във всеки век, които (1) са толкова плътски и сладострастни, че не могат да ценят други освен веществените блага, и (2) са толкова себелюбиви, че те следват Христос само за даровете му, но не дават себе си нему. От чудесата му те виждат само, че той може да стори за тях нещо, но не, и че той им е законният Господар и Цар.

Ст. 27. Работете не за храна, която се разваля, - сир., не главно за това, както сега правите за това, че ме следвате, “защото ядохте хлябовете”. Телесна работа, работене за храна, облекло, дом, и пр. е нужна, и въобще задължителна (Д.А. 18:3; Еф. 4:28; 1Сол. 4:10-12), но тя не е главната работа. Срав. с Мт. 6:25-34; Лк. 10:41,42. – Но за храна, която трае за вечен живот. Предишната се свършва, а тази трае,; първата подкрепя телесния живот, за известно време, а тази дава и подкрепя духовния живот, сир., вечния живот. Сравнете тези думи с думите “извор на вода, която извира за живот вечен”, обещана на самарянката (гл. 4:14). – Която Човешкия Син ще ви даде, т.е., Месия. Виж. бел. на Мт. 10:23. Той дава този хляб с даване себе си, както по-късно го изяснява (ст. 33,48,50, и пр.). – Защото Отец Бог, на него е положил своя печат (Цгр.), сир., Отец е свидетелствал за него, или него е удостоверил (както е показано в гл. 5:36,37), както човек удостоверява писмо или друг документ с полагане на него печата си.

Ст. 28. Божиите дела, - не делата, които Бог работи, но делата, които Бог изисква от нас, или делата угодни нему, както в Ер. 48:10 и 1Кор. 15:58. Хората разбрали заповедта му да работят (ст. 27) буквално, и сега питат какво да сторят, за да угодят на Бога и да придобият “онази храна, която трае за живот вечен”. Срав. с Мт. 19:16 – “Какво добро да сторя, за да имам живот вечен?”. Този въпрос човеците винаги задават. Те се надяват да спечелят вечния живот с делата си. Този въпрос питал Лойола в нощните си бдения; и на него Лутер намерил отговор, когато като се качвал по колене на Пилатовата стълба, чул думите, “Праведният чрез вяра ще бъде жив”, и побягнал от религията на делата при онази на вярата.

Ст. 29. Това е Божието дело, да повярват в този, когото той е изпратил. Такъв е и отговорът на Христос тук. Те питат за дела, а той им отговаря, че за тях има едно дело, не дело в обикновения смисъл на думата, но в същност основно дело, което ще бъде в тях ново начало и изворът на всички добри дела. Колко вярно било, че това било единственото за тях важно дело да извършат! Бог бил изпратил Сина си при тях, и с чудесата си Синът бил потвърдил божественото си послание и власт. Очевидно е, че тяхната първа работа била да повярват в Христос. Същото е и за всички, които са чули евангелието. На такива, поне, никакво служение не е прието, докато те не поискат да повярват в Христос. Тук, както и в други части на това четвърто евангелие (гл. 3:15-18,36, 5:24, и др.), учението за спасение чрез вяра се учи така ясно, както Павел го учи. Вярата е началото на новия Християнския живот, и целият живот на истинския християнин е живот с вяра. С вяра невидимото става видимо и истинско. Който има вяра в Бога, той го приема, както и да открие Бог себе си. С Християнската вяра, ние приемаме него и безпределната му любов, както е открита в Христос, и така “ние любим него, защото първо той възлюби нас”. От това вярата бива сърдечна както и умствена, - “Със сърце вярва някой за оправдание”.

Ст. 30,31. Какво знамение правиш?, и пр. Чудно е, че тези хора поискали знамение, когато тъкмо предишния ден, те били видели чудното нахранване на петте хиляди, и после били поискали да го направят цар. Но както тогава той отрекъл земната слава, която му поднасяли, така и сега той им казва да не търсят земни блага; и им говори за духовна храна и вечен живот – неща, които те не могат напълно да разберат, макар те и да разбират, че той представя нови и по-високи причини, за да вярват в него. Те го разбират, че претендира, че е по-велик от Мойсей, но му внушават, че не е извършил толкова велики чудеса, колкото Мойсей. Последният бил хранил прадедите им с хляб от небето цели четиридесет години, а пък Христос само един път ги бил нахранил с прост ечемичен хляб. Може би в ума им се въртели Равинските предричания, че когато Месия дойде, той ще направи да вали манна, която щяла да угоди на всичките вкусове – “хляб за младите, мед за старите, и елей за децата”. Евреите винаги търсели знамение (1Кор. 1:22). А понеже Месия щял да бъде по-велик от Мойсей, и понеже Христос претендирал, че е по-голям от Мойсей, те се надявали, че от всяка страна той щял да покаже по-големи знамения от Мойсей.

Ст. 32,33. Истина, истина ви казвам, и пр. Сравнете тези стихове с отговора на Христос на самарянката (гл. 4:13,14). Тя го била попитала дали той е бил по-голям от Яков, който им бил дал онзи кладенец, а Исус отклонил вниманието й от кладенеца към живата вода. Тук пък тези човеци внушават, че Мойсей бил направил по-големи работи от него, и той отклонява вниманието им от хляба за тялото, даден от Мойсей, към хляба за душата, който Бог сега им дал в него. – Отец ми ви дава истинския хляб от небето. Хлябът, който Мойсей бил дал бил образ, а този е истинският, същинският хляб. Онзи бил телесен, и всички, които яли от него умрели (ст. 49), а този “дава живот на света”, не на едно поколение или на един народ, а на света. В ст. 35, Исус ясно казва, че самия той е хлябът, а в ст. 51, че този хляб е собственото му тяло.

Ст. 34. Аз съм хлябът на живота. Те поискали от Христос да им даде от онзи хляб, без да разберат какъв е бил, и Исус сега им казва ясно, че самия той е онзи хляб, и им показва още как да се хранят от него, сир., като дохождат при него, или като вярват в него. Последното предложение на стиха изяснява първото, също както в гл. 1:12, да го приемат е изяснено със следващото предложение да вярват в неговото име. Затова тези предложения се изясняват едно друго. Да дойдат при Христос значи да вярват в него, а да вярват в него значи да го приемат – да го приемат така, както е открит –като “Агнецът Божий, който взема греховете на света” – като истински хляб от небето (ст. 32), хлябът на живота. Виж. бел. на ст. 29. – Няма да огладнее – никога няма да ожаднее. От това не се подразбира, че глад и жажда тук означават разни видове желание, или че дохождането при Христос и вярването в него са различни неща. Да дойдем при Христос и да вярваме в него са едно и също нещо. Който върши това ще види, че всичките му душевни нужди се задоволяват в Христос. Ако ли някой е дошъл при Христос и пак е гладен и жаден, то е затова, защото неговото дохождане не е пълно дохождане, защото той е дошъл при Христос с недостатъчна вяра, и гладът и жаждата му може да се утолят само като дойде още веднъж при Исус, и с по-пълна вяра и по-съвършено упование.

Ст. 36. Но аз ви казвам. Кога е казал това, не знаем. Много от нещата, които казал не са записани (гл. 21:25). Вероятно е, че Йоан не е записал всичките изречени от Христос по този случай думи. В този стих може да е казано в общи черти, което бил говорил. В ст. 26, той казва, “Видяхте чудеса”. Те го Били видели открит в чудесата му, и пак нямали истинска вяра в него. Те поискали знамение, за да видят и повярват (ст. 30), но дадено им било много повече: те били видели самия него – божествената му сила, мъдрост, и любов, проявени в думите и делата му, - но пак не били повярвали.

Ст. 37. Всичко, което ми дава Отец, ще дойде при мене. Макар вие да не вярвате, и да не дохождате при мене, пак някои ще дойдат. Кои? Всичко, което ми дава Отец, т.е., всички, които Отец му дава. Колко? Не знаем, но очевидно не цялото човечество. Виж. гл. 17:6,9,24,25. А защо останалите не дохождат при Христос? Те не са му дадени, отговаря един. Вярно, но има и друг отговор, който особено ни интересува, и който самия Христос е дал, сир., “Вие не искате да дойдете при мене” (гл. 5:40) Спасяваните се спасяват с Божията безплатна благодат. Те се спасяват и чрез онази вяра в Христос,, която упражняват със свободна воля. Макар и да не можем да сме в състояние да съгласим двете, пак те не са в неизбежно разногласие, и двете са в съгласие с евангелската наредба. Както Св. Бернард право е казал: “Ако няма свободна воля, няма нищо да се спасява, и ако няма безплатна благодат, няма нищо, с което да се спасява”. – И който дойде при мене, никак няма да го изпъдя. Както Отец е милостив, така е и Синът. Никой да не се страхува или колебае да дойде при него,като каже боже би, “Аз не съм един от дадените на Христос”, или “Такъв грешник съм, че няма да ме приеме”, понеже той дава уверение, че не ще изпъди никого, който дойде при него.

Ст. 38. Не моята воля да върша, и пр. Истина е, че Христос е бил пълен с любов и състрадание към загубените човеци. Той е бил “приятел на грешниците”. Обаче, тук той не говори за личната си любов към тях като причина защо не ще изпъди никого, но дава за това друга причина, сир., любовта, благодатта, волята на Отца. Отец бил искал да дойдат човеците при Сина и да се спасят; и за това Синът казва: Ще приема, който дойде, “защото слязох от небето, не моята воля да върша, но волята на този, който ме е пратил”. Срав. с гл. 5:30 – “Не искам моята воля, но волята на Отца, който ме е пратил”. Колко това е противно на мненията на някои, които гледат на Отца като на строг, безчувствен, и отмъстителен, и мислят, че може да намерят любов и съчувствие само в Христос, или може би даже в Дева Мария! Христос, от друга страна, представя Отца като първоначалния източник на всичката любов и състрадание (срав. с гл. 3:16), а сам себе си като пратеника, чрез когото тази любов е била проявена – средата, през която тя е текла, верния Син, който е извършвал милостивата воля на Отца си. Както Синът бил изпратен от Отца, така и ние сме изпратени от Сина (гл. 17:18); и както той не дошъл да стори своята си воля, но волята на Отца, така трябва и ние, винаги и във всичко, да можем да кажем, Върша волята на този, който ме е изпратил.

Ст. 39,40. И това е волята на този, който ме е пратил, и пр. Христос казал по-горе, че дошъл да върши волята на Отца си, а сега в тези два стиха той представя тази воля по два начина – (1) По отношение към него, тази воля е да не изгуби нищо от всичко онова, което Отец му бил дал (срав. с гл. 17:12); и (2) По отношение към човеците, всеки, който вярва в Сина да има живот вечен. Работата на Христос е била да пази онова, което Отец му бил поверил, а нашата работа е да предадем себе си на Христос чрез сърдечна вяра (ст. 29). В стих 39 (както и в ст. 37) употребена е думата “всичко”, за да се покаже, че предаденото на Христос от Отец вкупе му е предадено, а в ст. 40 (както и в последната част на ст. 37) е употребена думата “всеки”, за да се покаже, че всеки един от поверените на Христос трябва да има лична вяра в него, и така да се остави нему. Колко ясно са представени тук божествената и човешката страна на спасението на човеците. Първото ние наричаме Учение за Избирането (предопределението Божи), а второто Учение за Спасението чрез вяра. И наистина “избиране” и от двете страни – Бог избира човека, и човек избира Бога. Забележете още, че и в двата тези стиха Божията воля гледа напред към пълното спасение на човеците във възкресението в последния ден. Срав. и със ст. 44 и 45. Явно е, че възкресението, за което се говори тук е “възкресение на живот” (гл. 5:29), което се дава само чрез Христос (гл. 11:25). Вярващият е започнал още от сега да живее този живот (гл. 5:24), но той ще се наслаждава с него напълно само когато възкръсне в последния ден, когато и телата ни ще споделят този живот (Рим. 8:11), до което време изкуплението ни ще стане пълно изкупление (Рим. 8:23).

Ст. 41,42. Тогава юдеите роптаеха против него, като не говорили нему, но “помежду си” (ст. 43). – Защото рече, и пр. Те имали пред вид това, което Исус бил казал в ст. 33,35,38. Те знаели (или мислели, че знаят), че той се е родил както другите човеци, и за това били склонни да се присмиват на мисълта, че той е бил слязъл от небето. Обстоятелствата на свръхестественото му рождение Мария “съхраняваше в сърцето си”, и вероятно те не станали известни докато Христос не си отишъл от земята. Така, ако хората във времето на Христос са имали преимуществото да го познават лично, ние пък имаме това преимущество да знаем от един път цялата история на свръхестественото му рождение, живот, и възкресение.

Ст. 43. А Исус отговори, и пр. Исус е могъл да отговори на възражението им, но не искал, защото още не било дошло времето, за да им открие тези неща. Той само гледал да прекрати бъркотията, която роптанието им помежду им произвеждало, и после пак продължил беседата си.

Ст. 44. Никой не може да дойде при мене, ако не го привлече Отец, който ме е пратил. Това е камъкът за препъване на мнозина. И наистина, както учението за избирането (виж. бел. на ст. 39 и 40), това не е лесно да се съгласи с учението за свободата на волята на човека (в обръщението му от греха). Но пак то е съгласно с всичките Божии дела в природата. Посятото семе няма да поникне ако Бог не го тегли нагоре с даване влага, въздух, и светлина. Така и в духовната жетва, има работа, която човек трябва да извърши, и работа, която Бог трябва да извърши. Срав. с Рим. 8:30, където предопределените съответстват на дадените на Христос тук (ст. 37,39), и призоваването там на привличането тук. А как Бог Отец привлича човеците? Той няма да дойде при тях във веществен видим образ; никой не може да го види (ст. 46). Но той ще ги привлече (1) както сам Христос изяснява в следващия стих, като ги наставя на истината; (2) с проявлението на любовта си като даде единородния си Син в жертва за греха. Виж. гл. 12:32 – “И когато бъда аз издигнат от земята ще привлека всички при себе си”, където сам Христос е представен, че привлича. Обаче, в това, както всякога, той е действал като настоятел на Отца си, и е вършел волята на Отца си (виж. бел. на ст. 38); и (3) Отец привлича човеците с изпращането на Светия си Дух, за да ги направи да припознаят греха си, и пр. (гл. 16:8). А защо човеците не могат да дойдат без да бъдат привлечени? Защото не искат (гл. 5:40); защото “възлюбиха тъмнината повече от светлината” (гл. 3:19). И е нужна божествена сила. “Бог е който действа във вас и да желаете това и да го изработвате” (Фил. 2:13). Казва св. Августин: “Ние не дохождаме при Христос на крака, но с вяра; не с движение на тялото, но със свободната воля на сърцето. Не мисли, че се привличаш против волята си, понеже умът се привлича от любов”.

Ст. 45. Както по-горе се отбеляза, този стих изяснява, (отчасти поне), как човеците се привличат от Бога, сир., “всички ще бъдат научени от Бога”. Ако погледнем Ис. 54:13, от където са взети приведените тук думи, ние ще видим, че думата “всички” не обхваща целия човешки род, но всичките синове Божии – тези всичките ще бъдат научени от Бога. – Всеки, който слуша и се научи от Отца, иде при мене (Цгр). Който е слушал Божия глас, ще познае гласа на Христос. Които са били Божии ученици, ще бъдат и Христови. Мисълта в този стих е подобна на онези в гл. 5:39 – “Изпитвайте писанията, и пр.”. Да са били слушали Божия глас в Писанията и са били научени от него там, те са щели да бъдат приготвени да дойдат при Христос. Срав. и с гл. 5:46 – “Ако бяхте вярвали в Мойсей (сир., в Бога говорещ чрез Мойсей), повярвали бихте в мене”.

Ст. 46. Не, че е видял някой Отца. Христос тук предпазва слушателите си от буквално и недуховно тълкувание на думите му. Човеците не могат да научат от Отца с виждането му. Само един го е видял, сир., този “който е от Бога”, т.е., Христос. Срав. с гл. 1:18, 3:13, и 8:38. – Той е видял Отца. Христос тук твърди, че има едно познание за Бога по-дълбоко от онова, което човеците имат; и може би е искал да внуши (което другаде ясно се учи), че ако те искат да научат нещо повече за Отца, трябва да дойдат при него. Срав. с гл. 1:18, особено с Мт. 11:27 – “нито познава някой Отца освен Синът и оня, комуто Синът би благоволи да го открие”. Който прочее е бил научен от Отца дохожда при Сина; и който е дошъл при Сина, от него и в него научава повече за Отца.

Ст. 47. Срав. със ст. 40, и бел. Но тук настоящето време “има, и пр.”, както в гл. 5:24, показва, че вечния живот е сегашно притежание на вярващия, а не бъдеща заплата.

Ст. 48. Аз съм хлябът на живота. Срав. със ст. 33 и 35, особено със ст. 51, където Исус изяснява как той ще стане хлябът на живота на човеците. Този стих се вижда да е непосредствено свързан с предишния. Ако, който вярва в мене има живот вечен, то право мога да кажа, че “аз съм хляба на живота”.

Ст. 49,50. Бащите ви ядоха манната в пустинята и умряха. Христовите слушатели твърдели (ст. 31), че Мойсей, с даването на онзи хляб (манната) бил сторил по-велико дело от Христос. Но Христос тук показва, че неговото собствено дело е по-голямо, понеже бащите умрели, но който яде от Христовия хляб няма да умре. Срав. и със ст.58. Думата смърт тук е употребена в двояк смисъл – телесна и духовна смърт. Но пак трябва да помним, че телесната смърт на невярващия не е освен встъпление към вечна смърт, а вярващия, който вече има живот вечен, -телесната смърт за него не е нищо.

Ст. 51. Аз съм живия хляб. В ст. 33., той е наречен хлябът, който дава живот, в ст. 35 и 48 “хлябът на живота”, а тук “живият хляб”, сир., хлябът, който има в себе си живот (срав. с гл. 5:26), и следователно може да даде и на другите живот. – Думите “ще живее во веки”, съответстват на не ще умре в ст. 50. – Хлябът, който аз ще дам е моята плът. Исус тук не казва, че ще даде тялото си за тях да ядат, но те така го разбират (ст. 52), и право, както е явно от ст. 53. Забележете, че Исус тук употребява бъдеще време – “ще дам”, като намеква несъмнено за даване тялото си в жертва за греха. Някои поне от слушателите му били чули свидетелството на Йоан Кръстител за него – “Ето Божия Агнец, който взема греховете на света” (гл. 1:29). Тъкмо в това време (ст. 4), евреите възлизали към Ерусалим, за да ядат пасхалното агне, което е възпоменавало избавлението им от Египет и съхранението на първородните им; и Христос сега намеква за пренасяне себе си жертва, на следващата пасха, като истинското Пасхално Агне, за да ги избави от греха, и да даде духовен живот на света.

Ст. 52. Тогава юдеите взеха да се препират помежду си, и пр. Вероятно те са имали различни мнения за значението на изговорените тук Христови думи, като някои от тях са ги разбирали буквално и някои може би са поддържали, че те трябва да имат дълбоко духовно значение.

Ст. 53,54. Ако не ядете плътта на Човешкия син, и пр. Вместо да отмахне мъчнотията им, той първо в тези два стиха набляга върху истината, че яденето на плътта му е било безусловно съществено за придобиването на вечен живот, като утвърждава това първо в отрицателен и после в положителен образ. Несъмнено думите тук са иносказателни. Никой от учениците Христови в онова време (и никой в следващите времена) буквално не е ял плътта Христова или е пил кръвта му. Затова, ако се вземат думите му буквално, тогава никой никога не се е спасил. Ние трябва да разбираме тези думи във връзка с другите стихове. Сравнете прочее, ст. 40 и 50. В ст. 40, Христос казва, че “това е волята на този, който ме е пратил – всеки, който види Сина и вярва в него, да има живот вечен”, тук казва, “който яде плътта ми и пие кръвта ми има живот вечен”. Явно е прочее, че да ядем плътта Христова и пием кръвта му е равно на да видим Сина и вярваме в него. Двата стиха са сходни и в това, че всеки от тях завършва с обещанието “и ще го възкреся в последния ден”. Няма съмнение, прочее, че учението в тези два стиха е точно едно и също, и че единият стих тълкува другия. Да ядем плътта Христова и да пием кръвта му значи да вярваме в него. Но да вярваме в него значи да го направим свой, сир., да го вземем за свой учител, за свой цар, за свой пример, като един, който ни е избавил от смърт със смъртта си, и така като постоянен извор на духовен живот, така че да може първо да се рече, че ядем плътта му и пием кръвта му. Съгласни с това са онези други иносказателни изявления, - “части на неговото тяло”, “аз съм лозата, вие пръчките”, и тук в ст. 56, “в мене пребъдва, и аз в него”. С вяра ние така приемаме Христос, че ние извличаме духовния си живот от него, в една по-висок и даже по-пълен смисъл отколкото извличаме телесния си живот от храната, която ядем. Забележете, че ст. 53 учи, че без Христос няма духовен живот, и ст. 54, че всеки, който така го приема има духовен живот. Много е бил разискван въпросът за отношението на тези стихове към Господната Вечеря (Св. Причастие). Някои поддържат, че тука не става никакъв намек за нея; други, че пряко се говори за нея, сир., че тук се обещава вечен живот на онези, които ядат плътта на Христос и пият кръвта му в онзи обред; а трети, (много по-добре), че не се говори нищо пряко за Господната вечеря, но че този обред и онези думи се отнасят към същата велика истина, - т.е., онзи обред показва чрез знак, и онези думи показват с иносказателен език, че животът ни дохожда чрез смъртта на Христос, и се поддържа докато постоянно усвояваме Христос, като че ежедневно ядяхме плътта му и пиехме кръвта му.

Ст. 55. Защото моята плът е истинска храна, и пр. Веществения мир на нас ни се вижда действителен, а духовният само сянка. Но на Христос, духовният мир, духовният живот са действителни, та, както тук, духовната храна е действителна, “истинската храна”, а веществената (телесната) храна не е, освен сянка и образ на първата.

Ст. 56. Пребъдва в мене, и аз в него. Тук следствието от яденето плътта на Христос и пиенето кръвта му, е представено под друг вид. В ст. 54, той казва, че такъв един “има живот вечен”, а тук че “в мене пребъдва, и аз в него”, т.е., който усвоява онзи, който е “Животът”, той споделя живота му – има едно общежитие с него, става пръчка от лозата (гл. 15:4), част от тялото му (Рим. 12:4,5). Тази мисъл за единството на вярващите с Христос, и чрез него с Отца, се разкрива често в Писанията на Йоан. Виж. гл. 14:20-23, 15:4-6, 17:23; 1Йн. 3:24, 4:16.

Ст. 57. Както …. Аз живея чрез Отца, така и онзи, който се храни с мене, ще живее чрез мене. Тази мисъл, че Отец е първоначалният извор на живот, даже за Сина в богочовешкото му състояние , е била още по-преди разкрита от Исус. Виж. гл. 5:26, и тълкуванието му. Сравнението, което Христос тук прави между живеенето си “чрез Отца” и живеенето на людете му чрез него подкрепя тълкуванието, което дадохме по-горе на ст. 53 и 54; и то трябва да въздържа човеците (1) от да предполагат, че духовният живот съществува с буквалното хранене с тялото Христово; (2) от да предполагат, че той съществува с яденето образите на тялото му в Светото Причастие;, и (3) от да предполагат, че той изисква само умствено вярване в Христос или в ученията му. По никой от тези начини Христос не живял “чрез Отца”, но чрез лично единство с Отца, тъй че той вършел волята и делата на Отца, и проявил славата му. Също така и ние не може да живеем “чрез Христос”, докато не дойдем в лично единство с него (“той в мене, и аз във него”, ст. 56), та вършим волята и делата му, и проявим (ако и не съвършено)славата му, и така можем да кажем Сега вече не ние живеем, но Христос живее в нас. Срав. с гл. 17:21.

Ст. 58. Тоя е хлябът, и пр. Исус завършва беседата си с повтаряне почти същите думи, с които я бил започнал (ст. 32,33), и които в действителност съставлявали предмета на словото му. Срав. и със ст. 49,50.

Ст. 60. Мнозина от учениците му, - не от дванадесетте (ст. 68), но от тези, които бяха склонни да приемат поучението му, и следователно се считаха за негови ученици. – Жестока е тая дума (Цгр.), т.е., цялото това слово на Христос (ст. 32-58), че той е слязъл от небето, че хората трябва да ядат от плътта му, и да пият от кръвта му, че тези, които сторят това няма никога да умрат, и пр., - това всичко им се виждаше до толкова чудно и безумно, че те не можаха даже да го слушат. Окончателното следствие се дава в ст. 66.

Ст. 61-63. Но Исус като узна в себе си (Цгр.). Тук имаме друг един случай, който показва, че Христос “познаваше какво има вътре в човека” (гл. 25). – Това ли ви съблазнява? Макар и неговите поучения в това слово да бяха преносни и трудни да се разберат, те щяха да им бъдат основни камъни на тяхната вяра, ако те бяха го повярвали (както те трябваше да го повярват пред вид на чудесата му, и както те биха го повярвали ако бяха наистина вярвали собствените си Писания, гл. 5:46), но чрез неверието си, те обръщат поученията му на камък на препъване. Срав. с Рим. 9:32,33. – Ако видите Човешкия Син да възлиза там, гдето е бил изпърво? Това негово възлизане в телесен образ би било допълнително доказателство, че той е слязъл от небето, и че всичко, което е казал е истина, но щеше да бъде по-трудно за тях да разберат как можаха тогава да ядат от плътта му. И на тази трудност той отговаря в следващия стих, като казва: “Духът е онова, което дава живот, плътта нищо не ползува”, т.е., Аз употребих думата плът, за да направя дълбоко и трайно впечатление върху умовете ви, и за да ви ознаменовам една велика духовна истина, но това е само един белег или ознаменование. Аз казах, наистина, че вие трябва да ядете плътта ми, за да имате живот, но духът е който дава живот: плътта не ще ви ползува нищо, даже ако речете да я ядете. Старайте се, прочее, да схванете великата духовна истина в тези символични думи, и вземете моя дух като живот и храна за вашите души, както взимате храна, за да давате живот и препитание на вашите тела. – Това се вижда да е явното значение на тези думи. И нека забележим, че плътта Христова, даже ако тя можеше чудотворно да се произведе чрез благословението на свещеника, пак не щеше да ползува. – Думите, които аз ви говоря дух са и живот са (Цгр.), т.е., думите, които той бе изказал за плътта и кръвта си се отнасят към духа и към духовния и вечен живот, а не към тялото, което е смъртно.

Ст. 64. Но има някои от вас, които не вярват. Те вярваха в Христовите чудеса, защото ги бяха видели. Но истинската вяра приема невидимото (Евр. 11:1). Тя приема всичко, което Христос казва, само и само защото той го казва, било че има друго доказателство или не. – Защото Исус отначало знаеше, т.е., от началото на тяхното ученичество, когато той ги видя за първи път, както се случи с Петър и Натанаил (гл. 1:42,47). Той знаеше не само мислите на хората (ст. 62), но и духовното им състояние и какво щяха да направят, - например кой щеше да го предаде.

Ст. 65. Това е свързано с първата част на предишния стих – Има някои от вас, които не вярват. Вие ме следвате, но не с истинска вяра; вие сте дошли при мене телом, но не сте дошли духом. И защо? Вие не сте привлечени от Отца. Вашето идване не произхожда от послушност на подбужденията на неговия Дух или на поученията на словото му, но от вашите собствени естествени наклонности, и е действително едно просто външно идване, а не духовно идване. Всеки трябва да изпита себе си и да види в какъв смисъл той е дошъл при Христос. – За изречението, “Ако не му е дадено от Отца ми” срав. със ст. 44, и бел.

Ст. 66. Мнозина от учениците Му отстъпиха. Срав. със ст. 60. Верно духовно проповядване често пъти пропъжда просто външни ученици. То отделя житото от плявата като я разпилява. Те следват Христос само до там докато неговото учение се съгласява с техните мнения. Но когато се представят дълбоките духовни истини на Евангелието му, които не са противни на нашия разум, но са непостижими за него, и които естественият човек не може да проумее (1Кор. 2:14) – тогава те се съблазняват и се връщат назад.

Ст. 67. Йоан не е споменал дванадесетте ученика по-преди, макар че те бяха избрани много преди това. Вижда се, че те сега са заедно с Исус, и вероятно близо до него, който, като гледа, че мнозина си отиват, пита тях дали и те искат да си отидат, - не защото той не знаеше (ст. 64), но за да изкара от тях една изповед на тяхната вяра. Да изповядаме вярата си не е нужно за Христос, но е добро за нас.

Ст. 68,69. Симон Петър му отговори, като е говорил припряно, както той си имаше обичай, но, без съмнение, като е изразил чувствата на всички. Срав. с Мт. 16:16, където, наскоро след това, той пак изказва подобна изповед. – При кого да отидем? Нека помним, че ако има трудни и тайнствени неща в Християнството, има много по-големи трудности ако помислим да го отхвърлим, и вън от него всичко е тъмно. Празна работа е да се мъчим да избягаме от тези трудности като се отстраним от Този, който само може да ги изясни, и който само има “думи на живот вечен”. Без съмнение сам Петър не беше напълно разбрал Христовото учение в това слово, но той имаше истинска и несъмнителна вяра в Христос, и той вярваше, че тайната на вечния живот беше свързана с Неговите думи, и следователно беше готов да чака разяснението им. Вместо “Ти си Христос, Син на Живия Бог” (които са думите на по-късната му изповед, Мт. 16:16), най-старите ръкописи имат тук, “Ти си Светия Божий”. Срав. с Мк. 1:24. Но значението и на двете изречения е същото.

Ст. 70,71. Не Аз ли избрах вас дванадесетте, - избрани не да бъдат наследници на вечния живот, но да му бъдат най-близките ученици и апостоли, че да могат после да му бъдат свидетели. И от това, може би, ние виждаме голямата причина защо той избра Юда, именно, за да може да има свидетелството на един лош човек, който след тригодишно най-тясно приятелство с него, и след като е бил до толкова лош, че да го предаде за пари, пак е засвидетелствувал – “Аз предадох невинна кръв” (Мт. 27:4). – Но един от вас е дявол, - не дяволът или князът на злите духове, който по-късно влезе в него (гл. 13:29), но, както в Д.А. 13:10, “син дяволски”. Той вече принадлежал на неговото царство (а не на Христовото царство), и имал Сатанинско естество: по друг начин Сатана не щеше да влезе в него. За характера на Юда Искариотски, виж. бел. на Мт. 26:14-16.

Назад | Съдържание | Напред