Глава 5.
1 Подир това имаше юдейски празник, и Исус влезе в Ерусалим.
2 А в Ерусалим, близо до овчата порта, се намира къпалня, наречена по еврейски Витесда, която има пет преддверия.
3 В тях лежаха множество болни, слепи, куци и изсъхнали, [които чакаха да се раздвижи водата.
4 Защото от време на време ангел слизаше в къпалнята и размътваше водата; а който пръв влизаше след раздвижването на водата оздравяваше от каквато болест и да беше болен].
5 И там имаше един човек болен от тридесет и осем години.
6 Исус, като го видя да лежи, и узна, че от дълго време вече боледувал, каза му: Искаш ли да оздравееш?
7 Болният Му отговори: Господине, нямам човек да ме спусне в къпалнята, когато се раздвижи водата, но докато дойда аз, друг слиза преди мене.
8 Исус му казва: Стани, дигни постелката си и ходи.
9 И на часа човекът оздравя, дигна постелката си, и започна да ходи. А тоя ден беше събота.
10 Затова юдеите казаха на изцеления: Събота е, и не ти е позволено да дигнеш постелката си.
11 Но той им отговори: Онзи, Който ме изцели, Той ми рече: Дигни постелката си и ходи?
12 Попитаха го: Кой човек ти рече: Дигни постелката си и ходи?
13 А изцеленият не знаеше Кой е; защото Исус беше се изплъзнал оттам, тъй като имаше множество народ на това място.
14 По-после Исус го намери в храма и му рече: Ето, ти си здрав; не съгрешавай вече, за да те не сполети нещо по-лошо.
15 Човекът отиде и извести на юдеите, че Исус е, Който го изцели.
16 И затова юдеите гонеха Исуса, защото вършеше тия неща в събота.
17 А Исус им отговори: Отец Ми работи до сега, и Аз работя.
18 Затова юдеите искаха още повече да го убият; защото не само нарушаваше съботата, но и правеше Бога Свой Отец, и така правеше Себе Си равен на Бога.
19 Затова Исус им рече: Истина, истина ви казвам, не може Синът да върши от само Себе Си нищо, освен това, което вижда да върши Отец; понеже каквото върши Той, подобно и Синът го върши.
20 Защото Отец люби Сина, и Му показва все що върши сам; ще Му показва и от тия по-големи работи, за да се чудите вие.
21 Понеже както Отец възкресява мъртвите и ги съживява, така и Синът съживява, тия които иска.
22 Защото, нито Отец не съди никого, но е дал на Сина да съди всички,
23 за да почитат всички Сина, както почитат Отца. Който не почита Сина, не почита Отца, Който Го е пратил.
24 Истина, истина ви казвам, който слуша Моето учение, и вярва в Този, Който Ме е пратил, има вечен живот, и няма да дойде на съд, но е преминал от смъртта в живота.
25 Истина, истина ви казвам, иде час, и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Божия Син, и които го чуят ще живеят.
26 Защото, както Отец има живот в Себе Си, също така е дал и на Сина да има живот в Себе Си;
27 и дал Му е власт да извършва съдба, защото е Човешкият Син.
28 Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа Му,
29 и ще излязат; ония, които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане.
30 Аз не мога да върша нищо от Себе Си; съдя както чуя; и съдбата Ми е справедлива, защото не искам Моята воля, но волята на Онзи, Който Ме е пратил.
31 Ако свидетелствувам Аз за Себе Си; свидетелството Ми не е истинно.
32 Друг има, Който свидетелствува за Мене; и зная, че свидетелството, което Той дава за Мене, е истинно.
33 Вие пратихте до Иоана; и той засвидетелствува за истината.
34 (Обаче свидетелството, което Аз приемам, не е от човека; но казвам това за да се спасите вие).
35 Той беше светилото, което гореше и светеше; и вие пожелахте да се радвате за малко време на неговото светене.
36 Но Аз имам свидетелство по-голямо от Иоановото; защото делата, които Отец Ми е дал да извърша, самите дела, които върша, свидетелствуват за Мене, че Отец Ме е пратил.
37 И Отец, Който Ме е пратил, Той свидетелствува за Мене. Нито гласа Му сте чули някога, нито образа Му сте видели.
38 И нямате Неговото слово постоянно в себе си, защото не вярвате Този, Когото Той е пратил.
39 Вие изследвате писанията, понеже мислите, че в тях имате вечен живот, и те са, които свидетелствуват за Мене,
40 и пак не искате да дойдете при Мене, за да имате живот.
41 От човеци слава не приемам;
42 но зная, че вие нямате в себе си любов към Бога.
43 Аз дойдох в името на Отца Си, и не Ме приемате; ако дойде друг в свое име, него ще приемете.
44 Как можете да повярвате вие, които приемате слава един от друг, а не търсите славата, която е от единия Бог.
45 Не мислете, че аз ще ви обвиня пред Отца; има един, който ви обвинява - Моисей, на когото вие се облягате.
46 Защото, ако вярвахте Моисея, повярвали бихте и Мене; понеже той за Мене писа.
47 Но ако не вярвате неговите писания, как ще повярвате Моите думи?
§39. Исус идва в Ерусалим (вероятно на втората Пасха); изцелява един болен при къпалнята Витесда; и учи – (гл. 5:1-47).
Ст. 1. Юдейски празник. Не се знае положително за кой празник се говори тук, поради което е имало много спорове за него. Той е от важност само за времето, през което Христос е служил. Ако този празник е бил Пасха, то служението на нашия Господ на земята е продължило повече от три години, и е включвало четири Пасхи, сир., (1) Пасхата, за която се говори в гл. 2:23; (2) Пасхата, за която тук се говори; (3) Пасхата, за която се говори в гл. 6:4; и (4) Пасхата, през която Исус бил разпнат (гл. 13:1). Обстоятелството, че за Пасха се говори толкова скоро след този празник (гл. 6:4), е накарало мнозина да предполагат, че този празник не може да е бил Пасха, но трябва да помним, че Йоан не е искал да даде един последователен разказ за живота на Христос, но само да допълни, така да кажем, разказите на другите евангелисти, и да изяви по-напълно божествената страна на Христовия характер. Празникът Пурим, (сир., на Жребията), се падал месец преди Пасхата, и възпоменавал избавлението на евреите от заплахите на Аман, и приел името си от жребията хвърлени от него (Ест. 3:7, 9:24-26). Мнозина тълкуватели са предполагали, че този е празникът, за който тук се говори, но няма доказателство, че евреите са имали обичай да възлизат в Ерусалим да празнуват този празник, и знаем, че не се е изисквало от тях да правят това. Понеже не е било религиозен празник, а ден за народно веселие, често съпровождан от неприлични пиршества, повечето тълкуватели са били склонни да вярват, че Исус вероятно не ще да е присъствувал на него. При това, в някои от старите ръкописи не се среща просто думата “празник”, а “празникът”, от което се подразбира, че този празник е бил Пасхата. Макар и да не може да се реши този въпрос положително, ни сме склонни да вярваме, че празникът, за който тук се говори е бил Пасхата, и следователно, втората Пасха в служението на Христос; и че споменатите от другите евангелисти събития в §§30-38, са се случили между края на предишната глава и началото на тази глава.
Ст. 2. Близо до овчата порта. За тази порта се споменава в Неем. 3:1,32, 12:39, но не знаем в коя част на града се е намирала тя. Вероятно е била близо до храма, и през нея са се прекарвали овцете назначени за жертвоприношенията в храма. – Витесда, т.е. “Дом на милост”. Местоположението на тази къпалня е също неизвестно. Мястото, което сега по предание се приема за Витесда, е част от трапа около крепостта (или кулата) на Антоний (по северната страна на храма) – един грамаден водоем (или трап), 75 крака дълбок, но както д-р Робинсън отбелязва, няма дори най-малко доказателство, което да ни убеди, че това място е Витесда, за която тук се говори. Виж. бел. по-долу. – Пет притвора (Цгр.). Вероятно те са били издигнати, за да се намести в тях многобройният народ, който се е стичал там за изцеление – “болни, слепи, куци, изсъхнали”, за които се споменава в ст. 3.
Ст. 3,4. Които чакаха, и пр. Частта от тази точка до края на ст. 4 не се намира в повечето от най-старите и най-добрите ръкописи. Ако наистина, тя се е намирала в първообразното, трудно е да разберем защо тя е била изоставена в някои ръкописи; понеже, колкото невероятно и да ни се вижда разказаното в ст. 4, то не би се виждало така на християните в първите векове. От друга страна, лесно е да видим как то е могло да се прибави към първообразното, първо, като забележка от страната, за да се изясни защо толкова много болни се били събрали там, и защо човекът е чакал движението на водата (ст. 7), и по-късно вмъкнато в текста от някой преписвач, който си е помислил, че то е било част от него. При това, това изяснение несъмнено показва какво е било мнението на евреите за него. Те не могли по друг начин да си обяснят размърдването на водата, та го отдали на ангела. Обаче, от скорошните изследвания в Ерусалим показват, че къпалните са били свързани една с друга посредством подземни водопроводи, на които водата текла на пресекулки. Източникът, който сега се нарича с името Дева Мария, е бил така свързан с “къпалнята Силоам”, и самия д-р Робинсън веднъж видял “размърдването на водата” в Марииния източник. Той казва: “Видяхме водата бързо да възкипява из под долното стъпало. В по-малко от пет минути време, тя се издигна във водоема почти с един крак, и я чувахме, че клокочи през по-долните проходи. В още десет минути време, тя престана да тече, и водата във водоема спадна на първото си равнище”. Самия д-р Робинсон мисли, че този източник на Дева Мария е бил къпалнята, за която тук се говори. Други пък мислят, че тя е била къпалнята Силоам, за която се споменава в гл. 9:7, и че се е наричала и Витесда, или “Дом на Милост” от изцелителната милост, която тук се е показвала. В полза на това мнение е фактът (за който Алфорд и Еликот споменават), че останките от четири стълба в източната стена на тази къпалня, с четири други в средата, показват, че е имало една постройка, която я е покривала до половина, която постройка, като е почивала върху четири стълба, ще е правила пет отделения (или притвори). Както и да е, доказано е вън от всяко съмнение (1) че има, и е имало тогава, на изток от Ерусалим минерални извори; (2) че те са текли тогава, и още текат на пресекулки; и (3) че те се посещават на Изток, както се посещават и минералните извори в Европа.
Ст. 5. Там имаше един болен човек. Не знаем каква е била болестта му, нито колко дни или месеци, или години, бил лежал при къпалнята. Но той бил боледувал “тридесет и осем години” и очевидно нямал вече в нищо надежда, че ще изцелее, освен в онова, което считал като чудотворна сила на тази вода. Най- скръбното от всичко било, че той вероятно си бил навлякъл това зло с греховете си на младини (ст. 14) – един слаб образ на всички онези, които си навличат вечно страдание с греховете си през този кратък живот.
Ст. 6. Исус го видя да лежи. В този “Дом на Милост”, Всемилостивият сам идва при него. Това е единственият записан случай, в който Исус пита човека дали иска да бъде излекуван. Други са били чули за Исус, та са го търсили. Този нещастник, вероятно никога не бил чул за него (виж. ст. 13), но жалостното му състояние вика за милост към Исус. Вероятно е Исус, като е знаел какво има в човека, да е видял готовността му да повярва. – Искаш ли да оздравееш? С този въпрос, Христос несъмнено е искал да привлече вниманието на човека, и да го накара да изкаже желание да бъде изцелен, както и да възбуди в него надежда, че ще бъде изцелен.
Ст. 7. Господине, нямам човек да ме спусне в къпалнята. Други имали приятели, които им помагали, а този клетник си нямал никого. Може би проявеното съчувствие на Христос към него възбудило в него надежда, че той ще му стори онова, което никой друг през цялото му дълговременно чакане не му направил, сир., да изварди движението на водата и да го спусне пръв в нея.
Ст. 8,9. Стани, вдигни одърът си, и ходи (Цгр.). Въобще Исус е изисквал вяра от страна на онези, които са се изцелявали (Мт. 13:58; Мк. 9:23,24). Но че тя не е била необходимо нужна, е явно от възкресяването на мъртви от него, и даже от записаното в предишната глава чудо, където синът на царския чиновник бил изцелен, когато бил много далеч от него. И от тук е явно, че човекът не може да е имал някаква лична вяра в Христос, преди да бил изцелен от него (ст. 13,15). Забележете, че Христос не иска от болния да има вяра в него, нито му обещава, че ще го изцели. Той му заповядва да извърши нещо – като заедно със заповедта му дава и сила да го извърши, -и човекът го извършва. Може да е имало три причини по които Христос заповядал на разслабления да вдигне леглото си – (1) да покаже съвършеното му оздравяване и укрепване; (2) да привлече вниманието на човеците към себе си и към чудото; и (3) да повдигне препирнята, която последвала за изцеляването в събота, и така да разчисти пътя за следващата беседа.
Ст. 10. Юдеите, не простият народ, но първенците и началниците. Виж. бел. на гл. 1:19 и 2:18. – Не ти е простено да вдигнеш одърът си (Цгр.). Общият закон за съботата е бил “да не правиш в него никое дело” (Из. 20:8). Съгласно с тази заповед носенето на товар в събота е било забранено (Ер. 17:21; Неем. 13:15-19). Но тези заповеди са били дадени, за да предварят обикновената и ненужна работа, и не са се прилагали на такива случаи като този тука с този разслаблен. Исус често се е възползвал от случаи като този тука, за да изобличи тази прекалена строгост на фарисеите за пазене буквата на закона. Виж. особено Мт. 12:1-12, и бел., а също бел. на Мк. 2:27.
Ст. 11. Онзи, който ме изцели, и пр. Човекът разсъждава правилно. Който има силата да изцелява, той има и правото да заповядва. Тъй като той не е могъл да стори първото без божествена помощ, така също той не би сторил и последното без божествено позволение.
Ст. 12. Кой е човекът, и пр. Този въпрос, както е поставен, показва слабостта и злобата на сърцето на запитвачите. Вместо да питат, Кой е човекът, който извърши това изцелително чудо?, те питат, Кой е човекът, който ти каза да сториш това неправилно нещо? Ако те бяха милостиви, те щяха да се радват с човека, който бил избавен от тридесет и осем-годишното си тегло. Ако бяха благочестиви, които чакаха едно по-пълно откровение на Божията воля, те щяха да кажат, Кой е този, който е дошъл между нас с тази божествена сила? Да отидем да го намерим, и да научим от него Божията воля. Напротив, слепи пред всичко това, те виждали само това, което на тях се струвало едно нарушение на закона. Има мнозина във всеки век, които така търсят грешки в ученията, характера, и делото на онези, за които е явно, че са изпълнени с Божия Дух, и извършват делото му в спасяването и благославянето на човеците.
Ст. 13. Изцеленият не знаеше кой е. Явно е, че Исус не се е бил изявил на изцеления, нито на другите. Като е бил застанал между множеството, той говорил на разслабления и после си отминал.
Ст. 14. Исус бил изцелил по преди тялото му. Той сега гледа да изцели и душата му. Дали човекът отишъл веднага в “храмът”, преди да занесе одъра си у дома си, или не, не знаем. – Не съгрешавай вече. Както по-горе отбелязахме (в тълкуванието на ст. 5), това подразбира, че дългото боледуване на този човек било следствие от греховете му. Но отбелязахме, че това като му казва, Исус му се открива, че знае целия му минал живот (срав. с гл. 4:17,18,29), и така му показва божественото си знание и божествената си сила, и му дава още една причина да повярва в него. – Нещо по-лошо. Ах, има по-лоши работи от тридесет и осем-годишно боледуване, и Христос тук показва, че те ще настанат като наказание за грях. По-добре е да нямаме части, отколкото да употребяваме честите си като оръдия да вършим нечестиви дела, - по-добре да нямаме живот, отколкото да имаме грешен живот.
Ст. 15. Извести на юдеите, и пр. Той сторил това, вероятно, за да направи чест на Христос, и с надежда да ги убеди да повярват в него.
Ст. 16. Юдеите гонеха Исуса, и искаха да го убият. Вместо да отдадат почести на Христос за чудотворната му сила, и за доброто, което бил направил, те гледали да го убият на това основание, че уж нарушил съботата.
Ст. 17. Отец ми работи до сега, и аз работя. Другаде (например в Мт. 12:11,12), той оправдава вършенето си на чудеса в събота но основание, че е правилно за него (и за всички) да върши добро в него ден, а тук на основание, че е правилно за него да работи, както Своя Отец. Когато Бог създал небесата и земята, той си починал от творческата си работа, но не от всяка работа. Той “до сега работи”, като непрестанно подкрепя и ръководи всички. Той бди над всички и се грижи за всички. Той винаги слуша плача на чадата си, и лично се грижи за тях. Той е постоянният извор на сила и живот за всички. Тук Христос заявява, че което Отец работи, същото и той може да работи. Виж. особено ст. 19-26, където същата мисъл е по-напълно развита. Човек трябва да спира телесната си работа, защото отслабващите му сили имат нужда от почивка, и повече от всичко защото той се нуждае от особено време, което да посвещава на духовни работи. Бог няма нужда от почивка; всичката му работа е благотворителна, и затова той винаги непрестанно работи.
Ст. 18. Юдеите още повече искаха да го убият. Отговорът на Исус вместо да ги укроти и задоволи, ги разгневил още повече. По-преди те искали да го убият за нарушаване на съботата (виж. Чис. 15:32,35), а сега за богохулство (виж. Лев. 24:14). Това последното било по-тежко обвинение, което и никога те не забравили, и за което те най-после го осъдили на смърт (Мт. 26:63-66; Мк. 14:61-64; Лк. 22:70,71). Ако претенцията на Христос е била лъжлива (което е щяло да бъде лъжливо, ако той е бил прост човек), той е бил виновен за богохулство, и евреите биха имали право да искат да го убият. Грехът им бил този, че не искали да се убедят. Те са били длъжни да изпитат претенциите му, да видят дали те не са се потвърждавали от делата му (ст. 36) и още от пророчествата за Месия, например, Ис. 9:6; Дан. 7:13,14; Пс. 2:7, и др. Те казват, “Той нарече Бога свой Отец, и така прави себе си равен на Бога”. Разбира се, възможно е да са разбрали те неправилно думите му. Обаче, от едно внимателно разглеждане на самите думи (ст. 17), и от изяснението им, което следва, почти всичките тълкуватели са се убедили, че тяхното разбиране е било правилното. Наистина евреите можели да кажат за Бога, че е наш Отец. Но когато Исус употребил единственото число, и нарекъл Бога мой Отец, те правилно разбрали, че той е правел Бога свой Отец в един особен смисъл, че той е притежавал особено, лично Синовство, сир., че е от едно естество с Бога и е “равен на него”. Това се подразбирало не само от думите “моя Отец”, но и от претенцията му за същото право да работи в събота, което Бог е имал, че като него, той не бил под закона на съботата.
Ст. 19. И тук, както в ст. 24 и 25, имаме думите “истина, истина”, като въведителни в една дълбока и важна истина. Виж. бел. на гл. 1:51. – Синът не може да върши нищо от само себе си. Ако това изявление беше само, то щеше да показва (както мнозина са твърдели), че Исус е стоял по-долу от Отца, и че не е претендирал за славата, която апостол Йоан му преписва в гл. 1:1-19. Но е явно, че самия Йоан не го е разбирал така. При това, изявлението, взето във връзка с другите думи, (както почти всичките тълкуватели поддържат), не учи, че Синът е по-долен от Отца, но че е съществено един с него; - такова единство има Исус с Отца, че той “не може да прави нищо от само себе си”, и такова равенство, че “което прави той (Отец), подобно и Синът това прави”. Как един, който не бил равен на Бога е могъл да представи претенции като това последното? Без да има действително божествена сила и мъдрост, как е могъл да работи както Бог работи? Това наистина не може да се каже нито за ангел. Забележете, че думите “ако не вижда Отец да прави това” подразбират, че Божиите дела, включително волята и намеренията му, са били така явни на Христос като, че ги е виждал, или както делата на човек са явни на другаря му. Те подразбират още, че Христос е бил тук представител на Бога, да извършва неговата воля, а не своята. Срав. със ст. 30, и гл. 6:38.
Ст. 20. Защото Отец люби Сина, и пр. Това се дава като причина защо Синът може да работи всичко, което Отец работи. Христос като един с Отец, и като послушен Син, не може да стори нищо, което Отец не му покаже да стори, но Отец в безпределната си и бащина любов, “му показва все що върши той”. – Ще му покаже и от тия по-големи работи (Цгр.), например, изцелението на прокажени, отварянето очите на слепородени, и особено възкресяването на мъртви, и други работи, за които се споменава в следващите стихове. – За да се чудите вие. Можем да се надяваме, че някои от тях толкова са се чудили, че са се покаяли и са повярвали. Даже ако възкресението на Лазар от мъртвите и възкресението на Христос и възнесението Му, да не успели да предизвикат удивлението им, пак зрелищата на последния съд и общото възкресение (ст. 27-29) ще накарат всички да се чудят на големината на силата и величието на Христос, и ще направи всяко коляно да му се поклони (Фил. 2:10,11).
Ст. 21. В следващите стихове (ст. 21-29), Исус представя някои от тези по-велики дела, които щял да извърши – особено възкресението и последния съд. Но въобще допуска се, че в първата част (21-27), той говори особено за духовното възкресение или новия духовен живот, който ще дава на мъртви души. Виж. особено ст. 24:, а ст. 28 и 29, се отнасят пряко към последното възкресение и последния съд. Но, макар и да е явно от ст. 24, че в първата част той говори, (отчасти поне), за духовен живот, пак несъмнено той тука говори и за даването на телесен живот (както в случая с Лазар и други), което е било знак и доказателство, че е силен да дава духовен живот. – Както Отец възкресява мъртвите, и пр. Тази работа е принадлежала на Бога. Бог казва, “Аз умъртвявам и съживявам” (Вт. 32:39), “Господ умъртвява и съживява” (1Цар. 2:6). Но тук Христос казва “Така и Синът, съживява тия, които иска”. Поне в три случаи, той е искал да възкреси телесно мъртви. Защо да не иска да даде духовен живот на всички? Ние само знаем, че и в това волята му е била една с волята на Отца, сир., да даде този живот на всеки, който вярва (гл. 3:16). Виж. и бел. на ст. 24 по-долу.
Ст. 22. Защото Отец не съди никого, но е дал на Сина да съди всички. Понеже това дава една причина за казаното в предишните стихове, то най-добре се изяснява с предположението, че там пряко се говори за духовен, а не за телесен живот. Този стих е съотносителен на онзи. Христос дава живот на едни, и съдба на други. Сравнете с “възкресение за живот” и “възкресение за осъждение” (ст. 29). Той дава живот на които иска, понеже всичките съдби, или съденето на човеците, - цялото нравствено управление на света, е поверено на него. Той е “началникът на земните царе” (Отк. 1:5), той “съживява, който иска”. Но Отец не би поверил всяка съдба на Сина, ако Синът не е бил като него всезнаещ, понеже той не би съдил справедливо множествата на човечеството, ако не е знаел съвършено целия живот и характер на всяко лице.
Ст. 23. За да почитат всички Сина, както почитат Отца. Тези думи са забележителни. Човеците може така да изтълкуват предишните думи, че да направят Сина да стои по-долу от Отца, но сам Христос тук показва, че намерението на Отца е било съвсем противно на това. Той иска човеците да почитат Сина, както него почитат. Най-високата ревност, която душата може да показва към Бога, най-високото й почитание, и любов, и упование, и послушание, всички еднакво принадлежат и на Сина. – Който не почита Сина, не почита Отца, Който Го е пратил. Това не значи просто, че като не почитаме Божия посланик, ние не почитаме и Бога. Христос е бил повече от посланик. Той е бил Емануил, т.е., “Бог с нас” – явлението на Бога, “сияние на неговата слава, и образ на неговото същество” (Евр. 1:3). С други думи, Христос е имал същите свойства и отличителните черти на Бога. Ако не обичаме и почитаме тези свойства и черти както са явени в Сина, ние не ги обичаме и почитаме и като принадлежащи на невидимия Отец. В Сина виждаме какъв е Бог, и ако нямаме такъв нравствен характер, който да ни кара да обичаме и почитаме Сина, то не ще можем да обичаме и почитаме и Отца.
Ст. 24. Както в ст. 19, така и тук, и в следващия стих, ние имаме “истина, истина”, които въвеждат една от по-дълбоките духовни истини, които Христос дошъл да поучи. – Който слуша моето слово (Цгр). Както в гл. 8:47, да слуша значи да слуша с духовно ухо, със синовно и послушно сърце. – И вярва в този, който Ме е пратил. Спасителната вяра обикновено се представя като вяра в Христос (гл. 1:12, 3:16, 6:47; Д.А. 16:31, и др.), но самия Христос казва, “Който вярва в мене, не вярва в мене, но в този, който ме е пратил (гл. 12:14). Който вярва в изпратения, вярва и в онзи, който го е изпратил. Христос дойде като Откривател на невидимия Бог, и да докара човеците да повярват в него. Ако не вярваме в Откривателя, как ще вярваме в онзи, когото той открива? – Има живот вечен. Не ще има, но има. С естественото си раждане, ние започваме телесен живот, който завършва със смъртта, но когато с вяра ние се родим от Бога (гл. 1:12,13), ние започваме по-висок, духовен, и свят живот, който е вечен. Който има живот вечен, “няма да дойде на съд”. Срав. с Рим. 8:1, - “Няма никакво осъждение на тези, които са в Христо Исуса”. Последното изявление, “преминал е от смърт в живот”, показва истинското състояние на непокаяния и на вярващия. Първият е вече в смъртно състояние, а последният във вечен живот. Смъртта на първия е духовна смърт, а живота на последния духовен живот, и телесният живот и телесната смърт им са само слаби образи, понеже те слабо ни представят далеч по-голямата разлика между онзи, който е мъртъв в грях и онзи, който чрез вяра в Христа Исуса се е родил отново, като истинско чадо Божие, и е започнал в него живот на святост, любов, и духовна радост.
Ст. 25. Иде час, и сега е, когато мъртвите ще чуят, и пр. Същата велика истина е повторена тук, само, че под друг вид. В целия този параграф (ст. 21-27), Христос говори за духовно мъртвите. Думите “сега е” показват, че се говори и за настоящето, а не само за бъдещето, но в същото време бъдещите глаголи “няма да дойде”, и “ще чуят” показват, че в пълнотата му то било още бъдещо, понеже изкупителното дело не било още завършено, макар някои и да били вече чули гласа на Сина Божий и приели онзи духовен живот, който Синът дошъл да даде. Изявлението, “мъртвите ще чуят гласът на Сина Божий и ще оживеят”, съответства на изявлението, “който слуша моето слово, и вярва в този, който ме е пратил, има живот вечен”, в ст. 24.
Ст. 26. Е дал и на Сина да има живот в Себе Си. Това дава причината защо човеците ще приемат духовния живот като чуят гласа, т.е., заповедта на Сина Божий, сир., “защото” и Синът като Отец е не само пътят към живота, но и източникът му. Както Отец, и той има живот “в себе си”. Срав. с 1Йн. 5:11, - “тоя живот е в Сина Му”. Това, както цялата му сила и власт, се представя, че му е дадено от Отца, но то не доказва, че в началото Синът не го е имал, - че не било част от славата, която е имал преди създанието на света (гл. 17:5). Еликот казва: “За Сина, в предвечното му състояние, да бъде източник на живота е било нещо естествено, понеже той е бил равен на Отца, а за Сина, който съблякъл от себе си упражняването на свойствата, които съставлявали славата на това състояние (срав. с Фил. 2:6, и сл.) да бъде източник на живота, било част от дарованието на Отца, с което Отец го превъзвисил, и му дал име, което е над всяко друго име. То било, прочее, дарование дадено, на този свят, на едного, който го бил имал преди всяко време, и който отпосле за ходатайското си дело се отказал от него. То е било дарование не на предвечния Син, но на Въплътеното Слово”.
Ст. 27. И дал Му е власт да прави съд (Цгр.). И тук, както в ст. 22, “власт да прави съд”, се приписва на Христос, и в двете места то е свързано със силата да дава живот, и я следва. Виж. бел. на ст. 22. Там, обаче, всяка съдба му е дадена като на Син Божий, а тук “защото е Син човешки”. За извършването на това дело, т.е., да прави съд, божествени свойства му са били неизбежно потребни, и ако човешки свойства не са му били неизбежно потребни, те са поне желателни за наша утеха и насърчение да уповаем на него. Както имаме нужда от Първосвещеник, който може да се трогва от немощите ни (Евр. 4:15), така ние копнеем да имаме един Съдия, който е споделил естеството ни и състоянието ни, и който по опитност знае слабостите и немощите ни, и силата на изкушенията ни. Човек трябва да се съди от човек – от онзи човек, когото Бог е определил (Д.А. 17:31), и както се казва по-горе за властта на Христос да подарява живот (виж. бел. на ст. 26), така и тази власт да съди не трябвало да бъде дадена на Христос като на предвечния Син Божий, понеже той я е имал преди всички векове, но като Син Човешки той трябвало да я приеме от Отца.
Ст. 28,29. Недейте се чуди на това, - не се чудете, че сега сам Христос е източник на живота, и че има власт да съди, понеже възкресението на всички и съденето за последен път на всички ще бъдат от него извършени. – Иде час. Тук той не прибавя, както в ст. 25, “и сега е”, понеже той тек говори само за бъдещето. Също той не казва тук “мъртвите”, но “всички, които са в гробовете”, като загатва несъмнено за възкресението в последния ден. – Ще излязат, т.е., от гробовете си. То не ни кара да вярваме, че същите веществени частици, които са били там погребани ще излязат. Човеците ще излязат, и Бог ще даде на всеки тяло, каквото си иска (1Кор. 15:38). – Които са вършили добро, ….а които са правили зло. Срав. с гл. 3:20,21, където първите идват в светлината, а вторите мразят светлината. Присъдата се издава още тук на земята. Първите като идват в светлината, имат сега живот вечен (ст. 24), та в последния ден, излизат “във възкресението на живот”, а последните, като мразят светлината, пребивават в естественото си състояние на духовна смърт, та, в последния ден, излизат “във възкресението на осъждение”.
Ст. 30. Аз не мога да върша нищо от себе си, и пр. Христос тук повтаря утвърждението, с което започнал беседата си (ст. 19), но като говори тук особено за съденето си. Ив това, както във всичко, той е представител на своя Отец. Той не върши нищо противно нему, нищо отделно от него. Както той е образът на Отец, така е и екотът на гласа му, като прави, което вижда, че Отец прави (ст. 19), и съди както чуе, т.е., според както му заповядва Отец. Това Христово съдене не се отнася само към последния съд, както в ст. 29, но към всичките му съдове, както в предшестващите стихове (ст. 22, 27). – Не искам моята воля. Срав. с гл. 4:34, 6:38, и пр. Дано да можем всички да кажем това! Тогава (ограничени само от невежеството си) и нашето съдене ще бъде справедливо, понеже главно себелюбието ни е това, което изпорчва съденето ни. Христовото съдене е право, защото не е съденето на една отделна воля, но съдене съгласно с вечната воля Божия.
Ст. 31. Ако свидетелствам Аз за Себе си, и пр. До тук (ст. 19-30), Христос говорил за лицето и властта си, но сега той започва да говори за доказателствата, които подкрепят властта му, които доказателства са: (1) свидетелството на Йоан Кръстител (ст. 32-35); (2) делата му (ст. 36); и (3) личното свидетелство на Отец, особено в Светите Писания (ст. 37-39). Първо, обаче, като говори вероятно, за което току-що бил казал за себе си, той казва, “Ако свидетелствам аз за себе си, свидетелството ми не е истинно”. Понеже това явно е противно на това, което той казал в гл. 8:14, някои го взимат за въпрос така – “Ако свидетелствам аз за себе си, свидетелството ми не е истинно?”. Но тук Христос вероятно е имал пред вид възражението, което те естествено са щели да направят, както по-късно и направили (гл. 8:13), че законът не е допускал да свидетелства човек за себе си. Затова Исус казва: “Ако свидетелствам аз за себе си”, и ако това е всичкото ми свидетелство, свидетелството ми не може да се приеме.
Ст. 32-34. Друг има, който свидетелства за мене. Този друг е Отец (виж. ст. 36,37, и гл. 8:18), а не, както някои предполагат, Йоан Кръстител, понеже в ст. 34, той казва, “От човеци свидетелство не приемам”. Това е още по-явно в първообразния гръцки текст, където местоименията “вие” в ст. 33 и “аз” в ст. 34, са и двете очевидно употребени натъртено, и означават следователно – Вие изпратихте да питате Йоан Кръстител (гл. 1:19), и свидетелството, което той ви даде за мене беше вярно, и вие трябваше да го приемете, но, от моя страна, аз не приемам човешкото свидетелство. Нямам нужда от него. Аз имам “по-голямо от Йоановото свидетелство” (ст. 36). Но, макар и да не го приемам за себе си, обръщам вниманието ви на него, с уверение , че то е истинно, за да можете чрез него да повярвате в мене и “да се спасите”.
Ст. 35. Той беше светилото. Не “е светилото”, а “беше светилото”, понеже Йоан бил свършил свидетелството си, и сега лежал в тъмница. Той не бил светлината (гл. 1:8), а светило. Колко голяма разлика! Христос – всепроникващ, всемирна Светлина, Йоан – просто светило. Сравнете това със свидетелството на Йоан – Който иде след мене е по-голям от мене, и толкова по-голям, че не съм достоен да му направя и най-скромна услуга. Той е Господ, а аз гласът, който вика, “Пригответе пътя му”. Йоан е бил светило, защото е просвещавал ума на човеците в истината. Равините често са се наричали “светила на закона”, и Давид се е наричал “светилото на Израил” (2Цар. 21:17). – И вие пожелахте да се радвате за малко време на неговото светене. Когато Йоан възвестил за идването в скоро време на отдавна очаквания Месия, евреите се зарадвали. Те се надявали, че Месия ще ги избави от Римското иго, и ще ги възвиси над всичките народи. Те се радвали на “неговото (на Йоан) светене”, сир., на истините , които Йоан учел, особено истината за скорошното идване на Месия. Но радостта им била “за малко време” до когато не били изобличени за греховете си, и не им било казано, че това, че били чада на Авраам, не им служело като гаранция, че са щели да имат дял в новото царство, и когато един скромен дърводелец от малко известното село Назарет е бил посочен като Месия, водачите им поне, на които сега Исус говори (ст. 10 и тълкуванието му), се съблазняват, и Йоановото известие вече не ги радва.
Ст. 36. Но аз имам свидетелство по-голямо от Йоановото. В този и в следващия стих виждаме какво самия Христос считал за най-важни свидетелства за себе си, сир., (1) своите собствени дела – “работите, които Отец ми даде да ги извърша, тези работи, които аз правя”; и (2) личното свидетелство на Отца си. Тези работи не са само чудесата му, макар те и да се включват, но цялото му поприще, толкова изобилващо с божествена любов и божествена мъдрост – даването на вечен живот, за който по-преди бил споменал, и откриването и прославянето му на Отец (гл. 17:3,4). Тези работи са, за които той тук говори, че Отец му, му ги бил дал да извърши, и за които най-после той е могъл да каже, “Свърших работата, която ми даде да върша”. Тези работи, следователно, са били велико свидетелство за Христос, и плодът им, както се вижда в християнството, или, с други думи, делото, което Христос сега върши с даване духовен живот на човеците, с думите му, с разказа за живота и смъртта му, и със Светия му Дух, е едно трайно и постоянно растящо свидетелство за божествения му характер и божественото му служение.
Ст. 37-38. Отец – свидетелствува за мене. Не само делата ми, които извърших в името и съгласно с волята на Отца, и с очевидни белези на божественост, свидетелствуват за мене, но и самия Отец лично свидетелствува за мене. Някои предполагат, че тези думи пряко се отнасят за кръщението му, но образът на глагола, в първообразния гръцки текст, показва, че Христос не говори тук за някое особено събитие, но за едно по-общо свидетелство. А какво било това свидетелство? Чули ли са го били те? – Нито гласът му сте чули, нито лицето му сте видели (Цгр.). Има много различни мнения за точното значение и истинската цел на тези думи. Според Алфорд, Христос като да е рекъл: “Отец е пряко засвидетелствал за мене. Но това свидетелство не може да се придобие от вас, нито от който и да бил човек, по пряко съобщение с него, понеже никога не сте чули гласа му, нито сте видели лицето му, нито (ст. 38) ви е дадено това свидетелство чрез онзи вътрешен свидетел, който само онези имат, в които словото му пребъдва, понеже във вас не пребъдва словото му, като не вярвате в него, когото той е изпратил. Но все пак (ст. 39) има един образ на това пряко свидетелство на Отец, който на вас даже е достъпен, сир., като изпитване на Писанията”. Калвин казва:”Когато той казва, че не са никога чули Божия глас, нито са видели Божието лице, той иска въобще да каже, че те са съвсем отчуждени от познанието на Бога”. В съгласие с това, следващото се вижда, че е значението на Христовите думи тук: Самия Отец свидетелства за мене. Но Отец е Дух, - не чрез някой външен образ или телесен глас той свидетелства: той говори на духовното ухо, и вие не чухте гласа му, защото ухото ви не е нагласено за духовни работи. Вие не сте виждали лицето му, защото само чистите по сърце могат да видят Бога. Макар и да имате написаното му слово, в което е дал изобилно свидетелство за мене, то е съвсем външно, то не пребъдва във вас, и не упражнява никакво влияние над вас; и това е явно, защото “не вярвате в този, когото той е изпратил”. Ако имахте в себе си Божието слово, ако го вярвахте и обичахте, вие с готовност щяхте да вярвате в този, който бе изпратен съгласно с това слово. Така винаги, онези чиито сърца са били приготвени, с готовност са приемали Христос. Безверието е в сърцето.
Ст. 39,40. Изпитвайте писанията (Цгр.).140 Глаголът, преведен тук изпитвайте, може да се преведе и изпитвате, тъй като в първообразното, той е и от изявително и от повелително наклонение. В полза на нашия превод свидетелства Сирийският превод, който бил извършен малко години след написването на това евангелие. Също свидетелстват и Латинският, Етиопският, Коптският, Арабският, Арменският, и други стари преводи. Така бил изтълкуван този глагол и от Йоан Златоуст, и въобще, от всичките най-стари тълкуватели. И единия и другия превод предават добре смисъла. Право е могъл Исус да посъветва евреите да изпитват прилежно Писанията, които били в ръцете им, и в които те самите вярвали, че са могли да намерят пътя на вечния живот. Той току-що бил рекъл, “Неговото Слово не пребъдва във вас”, т.е., вие не влизате в духа на Божиите заповеди и обещания, и не оставяте този дух да упътва живота ви”. Затова, той право е могъл да прибави, “Търсете прилежно Писанията, защото вие сами припознавате, че те са пътеводители за вечен живот”; и ако правите това, вие ще видите, че те свидетелстват за мене. Защото не се управлявате от духа им, затова не дохождате при мене да търсите и намерите живот вечен. От друга страна, вярно е и това, че те наистина изпитвали някак Писанията. Еврейските вероучители прекарвали повечето си време в изучаването на Писанията и тълкуванията върху тях, но те ги изучавали с цел да намират в тях скрити и тайнствени значения, с ум несъчувствуващ с Божията истина (ст. 38), със сърце лишено от любов към Бога (ст. 42), и с горд, световен дух, търсещ слава един от друг, а не от Бога (ст. 44). Затова, Христос могъл право да им каже: Вие изпитвате Писания (с голямо усърдие и внимание, както Гръцката дума подразбира), като се надявате, че с едно грижливо (но просто външно) пазене на всичките им маловажни заповеди, като даване на десятък “гйозума, копара, и кимиона”, вие ще можете да намерите “живот вечен”. Но вие не можете да видите свидетелството им за мене, или, ако го видите с гордото си световно и непокаяно сърце, “вие не искате да дойдете при мене, за да имате живот”, сир., вечен живот, който “вие мислите, че имате” в Писанията, но който не е в тях, според както ги тълкувате, а в мене, за когото те свидетелстват. – Вие не искате да дойдете при мене. Не не можете да дойдете, но не искате да дойдете. Както всички, те искали вечен живот (ст. 39), но не искали да дойдат при онзи, който само е могъл да им го даде, защото отиването им е включвало покаяние, смирение, и съвършена промяна на характера им. Те желаели “да насядат с Авраам, Исаак, и Яков в Царството небесно”, но не желаели онази промяна на характера си, която само могла да ги направи подходящи за наслаждението на онова блаженство. Те нямали понятие за вечния живот, който могли още от сега да имат, - за нов духовен живот, който вече е започнал у онези, които вярват (ст. 24).
Ст. 41,42. От човеци слава не приемам. Защо? Защото моята слава е от по-висок извор. Срав. със ст. 34, където Исус казва “Свидетелство от човеци не приемам”. Човешкото свидетелство няма никаква важност за онзи, който има свидетелството на Бога. Така и славата, която човеци може да му дадат няма важност за онзи, който нищо друго не желае освен да прослави Бога (гл. 17:4), и да придобие за себе си славата, която дохожда само от него (ст. 44 и гл. 17:5). Смисълът тук е може би този: Говорих ви (казва Исус) за себе си, за великите си дела, за свидетелството на Отца за мене, и за вашата длъжност да дойдете при мене, но не защото търся слава от вас: не приемам слава от човеци, а защото зная какво ви препятства, за да не вярвате в мене, сир., защото “нямате в себе си любов към Бога”. Те го били обвинили, че нарушава четвъртата заповед, а той им показва, че те не пазят първата. Те твърдят, че имат голямо почитание към Бога, и че са възмутени от богохулството на Христос, но той им показва, че те нямат любов към Бога. Тези същите хора връзвали на челата си и навивали на ръцете си пазилките, които съдържали заповедите да обичат Бога (Вт. 6:4-9, 11:13-21), виж. и бел. на Мт. 23:5), но всичко това било външно, само за лице, в сърцата си те нямали любов към Бога.
Ст. 43. Аз дойдох в името на Отца си, т.е., заради него, за да извърша волята му, а не, за да извърша моята работа, или за да се прославя. – И не ме приемате. Да били обичали Отца, те щели да приемат и почитат Сина му (гл. 8:42; Мт. 21:37, и пр.). Защото нямали любов, затова го отхвърлили Истинския израилтянин, станал истински християнин (гл. 1:47). Онези, които като Симеон чакали утехата на Израил, приели веднага Христос. Онези, които напълно приемали откровенията на Стария Завет били приготвени за по-светлите откровения на Новия Завет. “На всеки, който има, ще му се даде”. – Ако дойде друг в свое име, и пр. Мнозина такива наистина дошли след Христос, и били приети от мнозина. Виж. бел. на Мт. 24:24. Те били приети, защото дошли “в свое име”, т.е., защото като не били натоварени с някакво послание от Бога, те поднасяли на човеците светски блага и едно Месианско царство съобразно с мечтите и желанията им.
Ст. 44. Как можете да повярвате вие, които приемате слава един от друг. Това показва, че характерът им е бил коренно противоположен на Христос (ст. 41). Как, прочее, те могли да вярват в него? Гордост и славолюбие – ламтене за слава от човеци, отколкото от Бога, - тези неща са, във всяко време, големите препятствия за вярване в Христос, и са прямо противни на Духът Христов. Срав. с гл. 12:42,43. – “От князете мнозина повярваха в него” (вероятно някои от тези същите лица); сир., били се убедили, че Исус е бил Месия, но пак не го изповядвали, защото “възлюбиха човешката слава повече от славата Божия”.
Ст. 45,46. Да не мислите, че Аз ще ви обвиня пред Отца. Исус им показал, че те не обичали Бога (ст. 42), и ги бил изобличил, затова, че не вярвали в него, когото Бог бил изпратил, и за когото той бил свидетелствувал. Затова, те право може да са си помислили, че той ще ги обвини пред Бога. Но той дошъл да спаси света, а не да го осъди (гл. 3:17). Колкото за тези люде, на които сега говори, той показва, че нямало нужда той да ги обвинява, защото “има кой да ви обвини, Мойсей”, сир., Мойсеевите писания, както в ст. 47, и Лк. 16:29; 2Кор. 3:15, “ на когото вие уповахте”, в чиито писания те се надявали за вечен живот (ст. 39). Употребата на думата Мойсей вместо писанията му, прави мисълта по-впечатлителна и по-жива, като че същият , на когото възлагали надеждата си е щял да се обърне на техен обвинител. Работата на закона е да изобличава човеците в грях (Рим. 2:15, 3:19,20). Но тук Мойсей е представен, че ги обвинява не за нарушаване на закона, но за неверието им в Христос, за когото той писал (срав. пак със ст. 39, и бел.), ей, и за неверието им в него, понеже казва “Ако бяхте вярвали в Мойсей, повярвали бихте в мене”; и защо” Защото “той за мене писа”; Къде? – Не само в такива места като Бит. 3:15 и Вт. 18:15, но и в цялата жертвоприносителна и обредна наредба, която, както е изяснено в посланието до евреите, е сочила към Христос. Забележете, че в изявлението “той за мене писа”, имаме Христовото свидетелство, че книгите, които общо се приписват на Мойсей наистина са били написани от него, че те са пророчески, и следователно са боговдъхновени.
Ст. 47. – Но ако не вярвате неговите писания, как ще повярвате Моите думи? Хората естествено дават повече важност писанията отколкото на думите. Особено евреите гледали с голямо почитание на Мойсеевите книги, като най-старите и най-важните от свещените им книги. Ако те, със всичкото си притежавано почитание и вярване в тези книги, в същност не ги вярвали, как могло да се очаква, че те ще повярват думите на един, който току що се бил появил между тях? Повече от това: Мойсей завежда при Христос, той е един от свидетелите чрез, които Бог е свидетелствал за него, и би завел човеците при него. Ако, прочее, те отхвърляли средството, как щели да стигнат до края? Ако неверието им препречвало пътя, как щели да дойдат при онзи, при който той води? И тук ние виждаме едно повторение на постоянно повтарящата се истина, която не еднократно изпъква в опитността на всички във всяко време, че “който има, ще му се даде и ще му се преумножи”. Който е верен в малкото, повече ще му се повери; който върви по сегашната светлина, ще има по-голяма светлина; а който не приема, не вярва, и не зачита сегашната светлина, затваря вратата за по-голямата светлина, която ще следва.
Назад |
Съдържание | Напред
|