Начало > Тълкувание на Новия Завет > Том І Евангелията
Глава 26
Google

Глава 26.

Без цитат. Цитат от: .

1 Когато Исус свърши тия думи рече на учениците Си:

2 Знаете, че след два дни ще бъде Пасхата, и Човешкият Син ще бъде предаден на разпятие.

3 Тогава главните свещеници и народните старейшини се събраха в двора на първосвещеника, който се наричаше Каиафа,

4 и наговаряха се да уловят Исуса с хитрост и да Го умъртвят;

5 но думаха: Да не е на празника, за да не стане вълнение между народа.

6 А когато Исус беше във Витания, в къщата на прокажения Симон,

7 приближи се до Него една жена, която имаше алабастрен съд с много скъпо миро, което изливаше на главата Му, като бе седнал на трапезата.

8 А учениците, като видяха това, възнегодуваха, казвайки: Защо се прахоса това?

9 Защото това миро можеше да се продаде за голяма сума, която да се раздаде на сиромасите.

10 Но Исус като позна това, рече им: Защо досаждате на жената? понеже тя извърши добро дело на Мене.

11 Защото сиромасите всякога се намират между вас, но Аз не всякога се намирам.

12 Защото тя, като изля това миро върху тялото Ми стори го за да Ме приготви за погребение.

13 Истина ви казвам: Гдето и да се проповядва това благовестие по целия свят, ще се разказва за неин спомен и това, което тя стори.

14 Тогава един от дванадесетте, наречен Юда Искариотски отиде при първосвещениците и рече:

15 Какво обичате да ми дадете и аз ще ви Го предам? И те му претеглиха тридесет сребърника.

16 И от тогава той търсеше удобен случай да им Го предаде.

17 А в първия ден на празника на безквасните хлябове учениците отидоха при Исуса и рекоха: Где искаш да Ти приготвим, за да ядеш пасхата?

18 Той каза: Идете в града при еди кого си и речете му: Учителят казва: Времето Ми е близо, у тебе ще празнувам пасхата с учениците Си.

19 И учениците сториха както им заръча Исус, и приготвиха пасхата.

20 И когато се свечери, Той седна на трапезата с дванадесетте ученика.

21 И като ядяха, рече: Истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде.

22 А те, пренаскърбени, почнаха всички един по един да Му казват: Да не съм аз, Господи?

23 Той в отговор рече: Който натопи ръката си заедно с Мене в блюдото, той ще Ме предаде.

24 Човешкият Син отива, както е написано за Него; но горко на този човек, чрез когото Човешкият Син ще бъде предаден! Добре щеше да бъде за този човек, ако не бе се родил.

25 И Юда, който Го предаде, в отговор рече: Да не съм аз, Учителю? Исус му каза: Ти рече.

26 И когато ядяха, Исус взе хляб, благослови, и го разчупи и като го даваше на учениците, рече: Вземете яжте; това е Моето тяло.

27 Взе и чашата, и, като благодари, даде им, и рече: Пийте от нея всички!

28 Защото това е Моята кръв на [новия] завет, която се пролива за прощаване на греховете.

29 Но казвам ви, че отсега няма вече да пия от тоя плод на лозата, до оня ден, когато ще го пия с вас нов в царството на Отца Си.

30 И като изпяха химн, излязоха на Елеонския хълм.

31 Тогава Исус им казва: Вие всички ще се съблазните в Мене тая нощ, защото е писано: "Ще поразя пастира; и овците на стадото ще се разпръснат".

32 А след като бъда възкресен ще ви изпреваря в Галилея.

33 А Петър в отговор Му рече: Ако и всички да се съблазнят в Тебе, аз никога няма да се съблазня.

34 Исус му рече: Истина ти казвам, че тая нощ, преди да пее петелът, три пъти ще се отречеш от Мене.

35 Петър Му казва: Ако станеше нужда и да умра с Тебе, пак няма да се отрека от Тебе. Същото рекоха и всичките ученици.

36 Тогава Исус идва с тях на едно място наречено Гетсимания; и казва на учениците Си: Седете тука, докле отида там да се помоля.

37 И като взе със Себе Си Петра и двамата Заведееви сина, захвана да скърби и да тъгува.

38 Тогава им казва: Душата Ми е прескръбна до смърт; постойте тук и бдете заедно с Мене.

39 И като пристъпи малко напред, падна на лицето Си, и се молеше, казвайки: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша; не обаче, както Аз искам, но както Ти искаш.

40 Дохожда при учениците, намира ги заспали, и казва на Петра: Как! не можахте ли ни един час да бдите с Мене?

41 Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение. Духът е бодър, а тялото - немощно.

42 Пак отиде втори път и се моли, думайки: Отче Мой, ако не е възможно да Ме отмине това, без да го пия, нека бъде Твоята воля.

43 И като дойде пак намери ги заспали; защото очите им бяха натегнали.

44 И пак ги остави и отиде да се помоли трети път, като каза пак същите думи.

45 Тогава дохожда при учениците и казва им: Още ли спите и почивате? Ето, часът наближи, когато Човешкият Син се предава в ръцете на грешници.

46 Станете да вървим; ето, приближи се тоя, който Ме предава.

47 И когато Той говореше, ето, Юда, един от дванадесетте, дойде, и с него голямо множество, с ножове и сопи, изпратени от главните свещеници и народните старейшини.

48 А оня, който Го предаваше, беше им дал знак, казвайки: Когото целуна, Той е; хванете Го.

49 И веднага се приближи до Исуса и рече: Здравей, Учителю! и Го целува.

50 А Исус му каза: Приятелю, за каквото си дошъл стори го. Тогава пристъпиха, туриха ръце на Исуса, и Го хванаха.

51 И, ето, един от тия, които бяха с Исуса, простря ръка, измъкна ножа си, и, като удари слугата на първосвещеника, отсече му ухото.

52 Тогава Исус му каза: Повърни ножа си на мястото му, защото всички, които се залавят за нож от нож ще загинат.

53 Или мислиш, че не мога да се примоля на Отца Си, и Той би Ми изпратил още сега повече от дванадесет легиона ангели?

54 Но как биха се сбъднали писанията, че това трябва така да бъде?

55 В същия час рече Исус на народа: Като срещу разбойник ли сте излезли с ножове и сопи да Ме уловите? Всеки ден седях и поучавах в храма и не Ме хванахте.

56 Но всичко това стана за да се сбъднат пророческите писания. Тогава всички ученици Го оставиха и се разбягаха.

57 А тия, които бяха хванали Исуса, заведоха Го у първосвещеника Каиафа, гдето бяха събрани книжниците и старейшините.

58 А Петър вървеше подире Му издалеч до двора на първосвещеника; и като влезе вътре, седна със служителите да види края.

59 А главните свещеници и целият синедрион търсеха лъжливо свидетелство против Исуса, за да Го умъртвят;

60 обаче не намериха, при все че дойдоха много лъжесвидетели. Но сетне дойдоха двама и рекоха:

61 Тоя каза: Мога да разруша Божия храм, и за три дни пак да го съградя.

62 Тогава първосвещеникът стана и Му рече: Нищо ли не отговаряш? Какво свидетелствуват тия против Тебе?

63 Но Исус мълчеше. Първосвещеникът му каза: Заклевам Те в живия Бог да ни кажеш: Ти ли си Христос Божият Син?

64 Исус му каза: Ти рече. Но казвам ви, от сега нататък ще видите Човешкия Син седящ отдясно на силата и идещ на небесните облаци.

65 Тогава първосвещеникът раздра дрехите си и каза: Той богохулствува! Каква нужда имаме вече от свидетели? Ето сега чухме богохулството. Вие какво мислите?

66 А те в отговор рекоха: Изложи се на смъртно наказание.

67 Тогава Го заплюваха в лицето и Го блъскаха; а други Му удряха плесници и Му казваха:

68 Познай ни, Христе, кой Те удари.

69 А Петър седеше вън на двора; и една слугиня дойде при него и му каза: И ти беше с Исуса галилеянина.

70 А той се отрече пред всички, казвайки: Не разбирам що говориш.

71 И когато излезе в преддверието, видя го друга слугиня, и каза на тия, които бяха там: И тоя беше с Исуса Назарянина.

72 И Петър пак се отрече с клетва: Не познавам човека.

73 След малко се приближиха и ония, които стояха наблизо, и рекоха на Петра: Наистина и ти си от тях, защото твоят говор те издава.

74 Тогава той започна да проклина и да се кълне: Не познавам човека. И на часа петелът изпя.

75 И спомни си Петър думата на Исуса, Който беше рекъл: Преди да изпее петелът, три пъти ще се отречеш от Мене. И той излезе вън и плака горко.
 

§131. Началниците се наговарят да убият Исус; Юда се обещава на първосвещениците да им го предаде (гл. 26:1-5, 14-16; Мк. 14:1,2,10,11; Лк. 22:1-6).

§111. Вечерята във Витания; Мария помазва Исус (гл. 26:6-13; Мк. 14:3-9; Йн. 12:1-11).

Ст. 1,2. Това е непосредствено свързано с предишната глава. Исус сега обръща мислите на учениците си от описанието на последния съди бъдещата си слава към описанието на страданият и смъртта си. – На разпятие. Той по-напред бил предсказал не само смъртта си, но и начина на смъртта си, и пряко (гл. 20:29), и косвено (Йн. 3:14, 8:28, 12:32,33), та така бил открил всезнанието си; и това, след изпълнението на предсказаното му, укрепило вярата на учениците му (Йн. 13:19, 14:29, 16:4).

Ст. 3-5. Тогава главните свещеници….се събраха66, и пр. Вероятно вторник вечерта. Сутринта те се били събрали около Исус (гл. 21:23), и мъчили да го впримчат с думите му, и през целия ден всяко-яче се били старели да направят това. Но Исус съвсем ги бил слисал с разумните си отговори, и най-после произнесъл против тях люти беди (гл. 21:23-гл. 23:39). После като бил излязъл от храма и отишъл на Маслинената (Елеонската) планина, той бил говорил само на учениците си думите записани в гл. 24 и 25 и в 1 и 2 стих на тази глава. Но началниците на народа, ядосани от поражението си и от изобличението на Христос към тях, сега се събират, напълно решени да го погубят; и събират се те не на мястото, където обикновено се събирали, което било в едно от зданията на храма, но тайно в двора на първосвещеника Каиафа. Лукавият и бесъвестен характер на този човек излиза на яве от съвета, който бил дал няколко време по-преди за Исус (Йн. 11:49-51), и от поведението му през последващото съдене на Исус (гл. 26:57-65). Петър и Йоан били по-късно изведени пред него и пред Анна, тъст му (Д.А. 4:6). Той бил назначен за първосвещеник през 27г. след Р.Х., и уволнен през 36г. или 37г.; понеже първосвещеническата служба не е била вече наследственна и пожизнена, но била често продавана на онзи, който най-много е наддавал за нея, и се е заемала до когато е благоволявал Римския управител. Но макар и да желаели много да убият Исус, те се бояли да извършат това на празника, когато толкова много от приятелите му Галилеяни, и толкова много други, които вярвали в него (Йн. 11:48, 12:19), присъствували, да не би да рекат да го избавят, и може би щели да го избавят, да не се бил съпротивил Исус (ст. 52-54).

Ст. 6-13. На вечерята във Витания Мария миропомазва Исус. Витания. Село около 3 километра на изток от Ерусалим, на оттатъшната страна на Маслинената планина. Христос често прибягвал тука (Лк. 10:38-41; Мк. 11:11,12, и др.). Тя била местопребиванието на Марта и Мария и зрелището на Лазаревото възкресение (Йн. гл. 11), и близо до нея се бил възнесъл Христос. – Прокажения Симон. Доста вероятно е, че Исус му е бил изцелил проказата. Макар да е бил още прокажен, той не би могъл да общува с други (виж. бел. на гл. 8:2).

Ст. 7. Жена, т.е., Мария, сестра им на Лазар и Марта (Йн. 12:3). От Йоан се учим, че изляното количество драгоценно масло било една литра, и струвало от девет до десет лири; и че то било излято не само на главата на Исус, но и на нозете му.

Ст. 8,9. А учениците – възнегодуваха, и пр. От Йоан се учим, че тези думи ги бил изговорил Юда, който така прикрива сребролюбието си и нямането си любов към учителя си с показване любов към сиромасите. Но когато тази мисъл била изказана от Юда, тя вероятно била споделена и от други – като съчувствували те с думите на Юда, макар и да не съчувствували с истинските му чувства и подбуждения (Йн. 12:6). Противопоставете жарката любов на Мария на студенината и себелюбието на Юда, нейния скъпоценен принос на неговото сребролюбие, нейната очевидна искреност на неговото лицемерие, нейното желание да даде най доброто си на Исус на неговото желание да открадне от него, и вижте колко мрачен и нечестив изглежда още от сега Юда! Така често сребролюбивия лицемер изобличава любяия и самоотрицателния Християнин като се преструва, че е по-милостив и по-разумен.

Ст. 10-12. Защо досаждате на жената?, и пр. Додето другите я мъмрят, Спасителя нежно я утешава и похвалява. Косвено, той ни налага длъжността да се грижим за сиромасите, като казва че всякога ги имаме със себе си, и като прибавя (според Марко), “Когато щеше можете да им сторите добро”. Но той показва, че сега него да помажат била по-добра работа, защото него го нямали всякога (виж. Ев. на Марко); и че следователно, Мария била по-разумна от тях. Защото най-високата мъдрост произтича от най-дълбоката любов. Което направим, за да покажем любовта си на Христа е приятно нему, даже и да не бъде то прямо ползователно на ближните ни. – Ме приготви за погребение. Дали тя е изляла мирото с такава цел или не, не се знае. Може би в по-дълбоката си любов към Христос, тя да разбрала по-бързо от другите истинското значение на често повтаряните му предсказания за смъртта му.

Ст. 13. Гдето и да се проповядва това благовестие67, и пр. Това чудесно се е изпълнило. Христос, чрез Св. Дух, подбудил трима от евангелистите да запишат това, и така където се проповядват Евангелията им то се разказва. – За неин спомен. Христос вдига паметници на онези, които не ги търсят. Всичките дела от любов винаги ще се помнят и възнаграждават (гл. 5:3,4), макар и не всякога на този свят.

Ст. 14-16. Тогава един от дванадесетте, и пр. До сега сребролюбието на Юда го увличало да краде онова, което му поверявали (Йн. 12:6). Сега то го карало да предаде учителя си. Но явно е, че у него има огорчение и гняв, освен сребролюбие. Той бил последвал Христос с надежда да придобие светски богатства и почести (Йн. 6:26,66,70), но бил намерил малко случаи да придобие земна печалба от онзи, чието царство било на този свят; и като Исус говорил все повече за страданията и смъртта си, Юдовото сърце все повече се отдалечавало от него. И сега Юда бил дълбоко огорчен от изобличението, което му отправил Спасителя, защото макар това изобличение и да било кротко, нему, обаче, се видяло строго, защото той знаел каква нечестива цел се е криела зад присторената му любов към сиромасите, и може би усетил, че и Исус я е знаел, понеже той имал изобилни случаи да научи, че Исус “познаваше що има вътре в човека” (Йн. 2:25. Срав. с гл. 12:25; Мк. 12:15; Лк. 5:22, 6:8, и др). – Тридесет сребърника, т.е., 30 сикли, или около 33/4 Турски лири. Никога пари не са били по-лошо придобити; и никога придобиването им не е навличало толкова ужасно осъждение (ст. 24).

§132. Приготвяне за Пасхата (гл. 26:17-19; Мк. 14:12-16; Лк. 22:7-13).

Разказите на Марко и Лука са по-пълни; и от тях се учим, че Исус изпратил Петър и Йоан да приготвят място, и с такива наставления, които им дало друго доказателство за неговото всезнание, подобно на доказателството записано в гл. 17:24-27.

Ст. 17. А в първия ден на празника на безквасните хлябове, т.е., в четвъртъка, 14-я ден на месеца Нисан. Празникът на безквасните хлябове, т.е., на Пасхата, започвал на 15-й Нисан, и продължавал седем дена. Но понеже евреите смятали дните си от залязването на слънцето, този празник, следователно, започвал от залязването на слънцето на 14-и, в което време и пасхалното агне се изяждало. За това, на прос език, 14-я ден се е наричал, както тука, първи ден. Първоначалните наставления за празнуването на Пасхата (и причините за нея) са изложени в Из. гл. 12; но по-после те били поизменени (Вт. 16:5,6) като не се разливала вече кръвта по вратата на къщата на всеки един, а се изливала на олтаря. Агнето несъмнено е било по от рано приготвено (Из. 12:3,6). Друго което трябвало да се приготви било безквасен хляб, горчиво зеле, и др. предписани в Из. Гл. 12.

Ст. 18. Учителят казва. Вероятно и този човек е бил ученик на Исус; и следователно, един който тутакси бил разбрал за кой “учител” му се говори, та скоро би се съгласил на отправената нему молба. Срав. изречението “на Господа трябват”, в гл. 21:3. – Времето Ми е близу, т.е., времето на страданията и смъртта ми, които отдавна съм предвидял и предсказал. Несъмнено, обичай е било за Ерусалимляни да приготвят стаи за приятелите си и други, които биха дошли от вън на празника.

§133. Исус сяда с дванадесетте да яде Пасхата (гл. 26:20; Мк. 14:17; Лк. 22:14).

До колкото можем да се научим от равините, юдеите са яли Пасхата както следва. Първо, домакинът е взимал чаша вино, и благославял Бога за плода на лозата; и след това всичките пили. После взимали някои горчиви треви та ги натопявали в една смес от оцет, смокини, хирми, мигдали, и аромати (бахари), които яли за спомен на горчивото робство, което претърпели праотците им в Египет. После се донасяли агнето – цяло опечено и безквасните пити. После се наливало втори път чаша с вино, и синът на домакинът (Из. 12:26) попитвал баща си за значението на празника, което му било изтълкувано; и след това първата част на “халела” (Богохвалебните Псалми), сир., Пс. 113 и 114 се изпявала, и виното се изпивало. После изяждали агнето и безквасните пити, с повече горчиви билки натопени в гореспоменатата смес; след което последвало благодарение Богу и трета чаша с вино. Вечерята тогава обикновено се сключвала с изпиване втората част на “Халела” (т.е., Пс. 115-118), и изпиване четвърта чаша с вино; макар понякога и да са изпявали и “по-големия Халел” (т.е.,Пс. 120-138), и да са изпивали пета чаша с вино.

Вероятно да е било след изяждането на агнето, когато Христос взел безквасния хляб та го начупил и раздал на учениците си, и после чашата с вино (третата, която по-горе споменахме) та я благословил и им я подал; и така установил Тайната Вечеря, като направил щото това ново тайнство да произхожда от старото.

Никой от евангелистите не споменава всичките събития на тази Пасхална вечеря, нито ги споменават в същия ред. Особенно редът, който Лука следва се различава от онзи, който Матей и Марко следват. За добра чест, не е важно да знаем реда по който са се случили тези събития. Но ние сме следвали, в Съгласието на Четирите Евангелия, реда както е в Евангелията от Матей и Марко, който ни се вижда като най-вероятен. Лука, след като споменава това ядене на Пасхата, тутакси побързва да спомене главното събитие, т.е., учреждаването на тайнството на Причастието, и после споменава други работи, които се случили на Вечерята но преди Причастието. Например, препиранията между дванадесетте за кой ще бъдел най-велик (за която само той споменава, и то след Причастието) най-вероятното е, че тя станала точно, когато седнали да ядат. И вероятно, за да ги изобличи за тази им неприлична препирня, Исус станал от трапезата та им подал пример на смирение, като умил нозете им, за което само Йоан споменава (Йн. 13:1-20). След това Исус седнал пак на трапезата, и посочил Юда за предател, който тозчас се оттеглил от другите. След тази случка Исус установил Причастието, и тогава изрекъл онова забележително слово, което само Йоан е записал (Йн. гл. 14-16), като го сключил с онази ходатайствена молитва изложена в гл. 17. После като изпели Пс. 113-118, с които се завършвало яденето на Пасхата, те излезли и отишли на Маслинената планина; и, или преди да излязат от къщата или из пътя, Исус предсказал, че Петър ще се отрече от него и че всичките ученици ще го оставят.

§135. Исус посочва предателя, и Юда се оттегля (гл. 26:21-25; Мк. 14:18-21; Лк. 22:21-23; Йн. 13:21-35).

Разказът на Йоан е по-пълен. Виж. Ев. от Йоан.

Ст. 22. А те, пренаскърбени. Исус няколко пъти бил предсказал, че ще бъде предаден в ръцете на неприятелите си (гл. 17:22, 20:18; Лк. 9:44); но сега само за първи път той им известява, че това предателство ще се извърши от един от числото им. Не е чудно дето те се слисали от това и се наскърбили. – Да не съм аз, Господи68? Явно е, че те не са имали някоя особена причина да подозират Юда или другиго някого. Затова всеки от тях пита да не би той да е виновният.

Ст. 23. Който натопи69 ръката си заедно с Мене в блюдото. Най-напред Исус бил казал “един от вас” (ст. 21); а сега той посочва този “един” по-явно, като казва, “който затопи с мене ръката си в блюдото”. (В толкова голяма дружина ще са били потребни няколко блюда, и Юда несъмнено е бил един от онези, който е седял близо до Христос, и е ядял от същото блюдо). И най-после (ст. 25) Исус открито казва на Юда, Ти си.

Ст. 24. Човешкият Син отива. Помислил би човек, че Исус ще употреби всички средства, за да отклони Юда от ужасното му престъпление. Той току що му бил умил нозете, също както на другите. После той внимателно и нежно отбягва от да го изложи на другарите му; и сега той му представя ужасното му наказание. – Както е писано за Него. Виж. Пс. 22; Ис. 53:3-10; Дан. 9:26,27; Зах. 12:10, 13:7. – Но горко на този човек. Фактът, че това било “писано”, и следователно предвидено и предопределено (както и Лука казва “определено”), не умалявал виновността на Юда; защото владичеството на Бога не бърка на свободната воля на човека. Целта на Бога с изпращането Сина си и с предаването му на смърт е била да оздрави на човека спасение; и затова е била безпределно добра. Но целта на Юда и на всички онези, които докарали смъртта на Христа е била съвсем зла. – Добре щеше да бъде за този човек ако не бе се родил. Това случайно подтвърждава учението за безкрайното наказание на нечестивите (виж. гл. 25:46, и бел.); защото то не би било верно, ако Юда след даже многовековно наказание би се покаял, и така би се наслаждавал с вечно блаженство.

Ст. 25. И Юда, който го предаде, в отговор рече, и пр. Най-после Юда питал този въпрос, - може би след като Исус му бил подал залъка, за който Йоан споменава (Йн. 13:26). Като знаел престъпното си намерение, Юда се боял да пита, но се боял и да премълчи; та може би питал по такъв начин, щото да не разберат другите каквото питал, които очевидно сега не усетили, че Юда е предателят. Виж. Йн. 13:27-30.

§136. Постановление на Господнята Вечеря (гл. 26:26-29; Мк. 14:22-25; Лк. 22:19,20; 1Кор. 11:23-25).

Ст. 26. И когато ядеха. Същото изречение се среща и в Евангелието от Марко, и то ясно показва, че Господнята Вечеря е била постановена през пасхалната вечеря, а не като отделно узаконение в свършека й. Той не постановил някое съвсем ново узаконение (Христос се нарича “нашата пасха”), а изменил старото (като изоставил агнето и употребил само хляба и виното), и му предал ново значение. За това, то не представлява вече избавлението на Израилевите синове от погублението, което постигнало Египетските първородни, а избавлението на всичкия истинен Израил от вечната погибел, която очаква всичките беззаконни. – Исус взе хляб, т.е., няколко пити от безквасния хляб пред тях, който съставлявал част от пасхалното ястие. Безквасните хлябове са били тънки валчести пити, които не се рязали, а чупили. – Благослови. В лука и в 1Кор. е казано, че той благодарил; т.е., според Еврейския обичай, той благодарил на Бога и му се помолил да благослови хляба. Срав. с гл. 14:19. Но това никак не подразбира, че някоя си тайнствена промяна е била станала с хляба. – И преломи го (Цгр.), начупи го. Начупването на хляба е означавало преломлението на Христовото тяло за греха (1Кор. 11:24). Наистина, нито кост от тялото на нашия господ е била счупена (Йн. 19:36), но то било продрано, прободено и наранено на кръста, бичувано и с трънен венец увенчано. – Вземете яжте, това е Моето тяло. Лука прибавя, “което се дава за вас” (Лк. 22:19), а павел, “което за вас се ломи” (1Кор. 11:24); и двамата прибавят, “Това правете за мое възпоменание”. От което става явно, че с това узаконение (учреждение) ние сме призовани да възпоминаваме Христа, особено да помним, че от великата си любов към нас, той е дал тялото си да го ломят, ранят, и продерат заради нас. При това, хлябът не се слага пред нас, за да го гледаме, както хлябът на предложението в старо време в храма, а да го ядем; понеже както телесният ни живот се поддържа с хляба, който приемаме в тялото си, така имаме и духовен живот само когато приемаме Христос в душата си. Но яденето на този хляб не е яденето на истинното тяло на Христа. Ние го възпомемаваме; и чрез този веществен символ ни се представя великият духовен факт, че Христос е хлябът и животът на душата ни; и ние приемаме него в сърцата си чрез вяра. В една предишна беседа (Йн. гл. 6), Христос бил поучавал същата истина (виж. Йн. 6:51-58). Но той предупреждава да не се дава буквално тълкувание на думите му, като прибавя (Йн. 6:63), “Духът е онова, което дава живот; плътта нищо не ползува; думите, които аз ви говоря дух са, и живот са”. Очевидно е, че апостолите не са разбрали Христа, че тука той е искал да каже, че този хляб е преломеното му тяло, когато те виждали пред себе си живото му тяло. Когато той вдига пред тях, не агне както в старо време, а хляб, та им казва, “Това е моето тяло”, той иска да им каже, че това представлява тялото му. Има и много други места където глаголът съм е употребено също както тука, като, например, “трите пръчки са три дни” (Бит. 40:12,18); “тези кости са всичкия Израилев дом” (Ез. 37:11); “нивата е светът; доброто семе, те са синовете на царството, а плевелите са синовете на лукавия” (гл. 13:38); “седемте звезди са ангелите на седемте църкви; и седемте светилника, са седемте църкви” (Отк. 1:20). Да прибавим само това тука, че според буквалното тълкувание на предметните Христови думи, излиза, че Христос постоянно се принася в жертва, когато Светото Писание изрично казва, че той е бил принесен “веднъж за винаги” (Евр. 9:28; 10:12-18).

Ст. 27. Взе и чашата. Хлябът бил начупен и раздаден на апостолите когато яли (виж. по-горе), но чашата Спасителят взел “след вечерята” (Лук. 22:20; 1Кор. 11:25), и както хлябът, тя не била прибавка на пасхалната вечеря, но продължение от нея. Ичашата, за която тука се говори е била вероятно третата чаша през яденето (виж. бел. на ст. 20). – И като благодари, от което е наречена “чаша на благословение” (1Кор. 10:16). Наистина, че ние трябва да благодарим за тази чаша, защото тя представлява цената дадена за нашето изкупление.

Ст. 28. Това е Моята кръв, т.е., представлява кръвта ми. Виж. по-горе бел. на ст. 26. До сега кръвта на животните пролята в жертвоприношение е представлявала кръвта Христова (Евр. 9:13,14), като е било нейн образ, но сега виното я представлява, като е възпоминание за нея. Никой да не настоява тука за буквално тълкувание; понеже с “тая чаша” ние трябва да разбираме, не чашата, а виното в нея. Но още по-нататък Лука казва, не “тая чаша е моята кръв, и пр.”, а “тая чаша е новият завет с моята кръв”. Прочее, тя не може да бъде в същото време, буквално, кръвта Христова и новия завет. Но тя представлява кръвта Христова, и така е възпоминание за новия завет, който бил потвърден с тази кръв. – Новия завет, т.е., заветът обещан в Ер. 31:31 (срав. с Евр. 8:6-13). Старият завет бил направен при даването на закона (Из. 24:8), и бил потвърден с “кръв от козли и от телци”, а новият бил потвърден с драгоценната кръв на Христос (Евр. 9:16,18-23). Единството и най-драгоценното значение на двата завета се виждат в думите на завета, който бил направен с Авраам в Бит. 12:1-4 и 17:1-7. Следователно, този завет с Авраам е толкова Християнски завет, колкото е бил и Еврейски. Виж. Гал. 3:29. – Която се пролива70. Виж. тълкуванието на гл. 20:28, което показва, че в еин смисъл, тя е била пролята за всички, и затова всички са поканени да участват в доброто излязло от нея (Отк. 22:17), макар в действителност всички и да не участват (Отк. 22:15). – Прощение на греховете (Цгр.). Кръвта на жертвите принесени при Старо-Заветната наредба не е отнемала греха (Евр. 10:4), а само е освобождавала от светски наказания, и е освещавала външно (Евр. 9:13). Кръвта Христова, обаче, “очиства от всеки грях” (1Йн. 1:7), не само тези, които са живели и живеят от смъртта му насам, но и онези, които са живели при Старо-Заветната наредба (Евр. 9:14,15), ей, всички във всеки век, които вярват (Йн. 3:16; Рим. 3:22,25, и др).

Ст. 29. Няма вече да пия от тоя плод. Често той бил ял и пил с тях през миналите малко години, но сега той ясно им казва, че за последен път пие. – Плод на лозата. Това било казано след благословията, но пак Христос нарича виното плод на лозата, от дето също така е явно, че то не било превърнато в кръв, и че, когато казал “това е моята кръв”, той искал да каже, че то означава кръвта му. Виж. по-горе. – Когато ще го пия с вас нов в царството на Отца Си. Не след възкресението му, както някои предполагат, защото макар и да ял с тях тогава, за да ги увери, че е имал истинско тяло, пак няма доказателство, че той е пил тогава вино; нито ще пие в хилядолетието, според както казват онези, които предполагат, че Христос ще дойде тогава в телесен образ и ще царува на земята; но на небето, във вечното царство на Отца си Бога. Пиенето вино задружно е значело задружно веселие. И на небето последователите на Христос ще се веселят заедно с него, седнали на сватбената вечеря на Агнето (Отк. 19:7,9), и ядящи от “дървото на живота” (Отк. 2:7) и от “скритата манна” (Отк. 2:17). Тази чаша, следователно, гледа не само назад на Христовата смърт, но и напред на второто Христово пришествие. Срав. “Смъртта Господня възвестявате, докле дойде той” (1Кор. 11:26). Тя ни представлява не само горчивата чаша на страданията на Спасителя, но и чашата на неговото и нашето вечно веселие.

§137. Исус излиза на Елеонската (Маслинената) планина; предсказва разпръсването на учениците си и отричането на Петър (гл. 26:31-35; Мк. 14:27-31; Лк. 22:31-38; Йн. 13:36-38).

(За ст. 30 и Мк. 14:26, виж. Съгласието на Четирите Евангелия, §140).

От прочитане разказите на Лука и Йоан човек би рекъл, че това се е случило когато са седели на трапезата, през яденето на Пасхата. Йоан особено се вижда да го свързва с отхождането на Юда, и го поставя преди словото и молитвата, която е записал в гл. 14-17. От друга страна Матей и Марко го разказват така както да е станало точно, когато излизали на Елеонската планина. Възможно е, както някои предполагат, щото Христос първо да е предсказал Петровото отричане, когато са седели на трапезата, както Лука и Йоан разказват; и че после, както Матей и Марко разказват, когато излизали на планината, той им предсказал, че те всички ще го напуснат, и повторил предричането си относно Петър.

Ст. 30. И като изпяха химн71, т.е., вероятно, Пс. 115-118. Виж. бел. на ст. 20. – На Елеонския хълм72. Тази планина била на изток от Ерусалим, разделена от него с потока Кедрон (Йн. 18:1). Лука прибавя “по обичая”. Някои от тези нощи Исус Христос преминал във Витания (гл. 21:17, 26:6). Но и тя била на източната страна на Маслинената планина (Мк. 11:1), а Гетсимания, където сега отивал (ст. 36), била на западната страна на планината.

Ст. 31. Ще се съблазните, т.е., те ще съгрешат – като оставят Господа си (ст. 56); защото вярата им в него отслабнала когато го видели в ръцете на враговете му. Христос, следователно, понякога е причина за съблазън (гл. 13:57; 1Кор. 1:23), а понякога и людете му стават причина за съблазън на други, ако верно изпълняват длъжностите си. Но тогава горкото, произнесено в гл. 18:7, на тях не се прилага, а по-добре те може да кажат както Христос: “Блажен е който се не съблазни в нас” (гл. 11:6). – Защото е писано, т.е., в Зах. 13:7, където Бог повелява с думите: “Порази пастирът, и пр.”, а тука четем “ще поразя”; и в целия Нов Завет, Христос е представен, че е принесен в жертва от неговия Отец, или от самия него, макар и да е казано също така, че той бил убит от Безаконици (Йн. 3:16; Рим. 5:8; Евр. 7:27, 9:14,28. Срав. с Д.А. 2:23, и Йн. 18:11).

Ст. 32. А след като бъда възкресен. Той два пъти им бил казал по-напред, че трябва да възкръсне от мъртвите (гл. 16:21, 20:19). – Ще ви изпреваря. Макар вие и да оставите Пастиря си, той няма да ви остави. – В Галилея. Понеже учениците били Галилеяни, твърде естествено те щели да се завърнат след Пасхата в Галилея; и затова когато казва “ще ви изпреваря в Галилея”, той в същност ги уверява, че възкресението му ще бъде скоро, т.е., преди завръщането им в Галилея. За изпълнението на тези думи виж. гл. 28:7,16; Йн. гл. 21.

Ст. 33. Ако и всички да се съблазнят в тебе, и пр. Гледайте самоувереността на Петър. Той мисли, че е възможно щото всичките му другари да оставят Христос, но за себе си това той не мисли. Не е чудно дето Христос отпосле го попитал, очевидно със загатване това негово самохвалство, “Любиш ли ме повече от тия?” (Йн. 21:15). Нека никой от нас да не уповава на своята си сила, защото никой докато не бъде подложен на изпитание не знае колко е слаб; и християните често се оставят да изпадат в тежки грехове, за да им се покаже слабостта им.

Ст. 34. Преди да пее петелът. Тези думи вероятно се тълкуват, преди да премине времето през което петелът пее, т.е., точно преди зори. Думите на Христос вероятно точно са записани от Марко, който казва “преди да пее петелът дваж”. За изпълнението на това предричане виж. Мк. 14:68,72. – Три пъти ще се отречеш от мене. Наистина, много мъчно ще е било на петър да вярва, че след толкова дълговременна и толкова голяма верност към Господа, той толкова скоро щял три пъти да се отрече от него. Никой от нас, обаче, не знае колко близо може да бъде той до едно голямо изкушение и голям грях.

Ст. 35. Петър му казва, и пр. чудно е, че Петър, след като бил видял толкова много доказателства за божествеността на Христос, и особено за неговото предведение, още настоявал да не вярва в Христовото предричане за него. Явно, че той трябвало да повярва думите на Христос, и да попроси от него да го избави от изкушението или да го пази щото то да не му надвие. Има, наистина, права Християнска самоувереност, но тя почива върху присъствието и силата на Господа (Фил. 4:13; 2Тим. 1:12), и върху съзнаването на човека слабостта си (2Кор. 12:9,10). Самоувереността на Петър, обаче, почивала върху собствената негова дързост и верност, и затова нищо не му помогнала в часа на изпитанието му.

§140. Тъгата на Исус в Гетсимания (гл. 26:36-46; Мк. 14:32-42; Лк. 22:39-46).

Само Лука споменава появяването на ангела, който укрепявал Спасителя, и кървавата пот. Без това, трите разказа са еднакви в съществените си части. Йоан споменава (Йн. 18:1) за отиването им в градината, но не споменава за тъгата на Исус, макар и да бил един от тримата, които я виждали (ст. 37). Фактът, че той е изоставил такива важни събития, каквото това и учреждението на Тайната Вечеря, е едно убедително доказателство, че той писал след другите евангелисти и отчасти, за да допълни каквото те са били изоставили. Виж. Въведението.

Ст. 36. Тогава. Вероятно около полунощ. – Гетсимания, т.е., стискало (менгеме) за дървено масло. Това място несъмнено е било на Маслинената планина (ст. 30; Лк. 22:39). Йоан го нарича “градина”, “отвъд потокът Кедрон”. Преданието поставя това място близо до полите на Маслинената планина, току отвъд Кедрон, където сега се намират няколко стари маслинени дървета. Но точно къде е било мястото не се знае. – Седете тука, докле отида там да се помоля. Срав. думите на Авраам, “Вие останете тука с оселът, а аз и момчето ще отидем до там; и като се поклоним, ще се върнем при вас” (Бит. 22:5). Исус казва “да се помоля”, а Авраам, “като се поклоним”. Нито единият, нито другият открива ужасното изпитание, което стои пред тях. Казва Щир: “Исус, свещеник и жертва, полага себе си на олтаря с Авраамовата вяра и Исааковото послушание”.

Ст. 37,38. Петра и двамата Заведееви сина, т.е., Яков и Йоан. Тез тримата били по-напред избрани, за да бъдат очевидци на едно от най-великите чудеса (Мк. 5:37) и на славата на преображението му (гл. 17:1); и сега те са избрани да видят дълбочината на неговата тъга и неговото смирение. Двамата от тях веднъж били поискали да бъдат най-близо до него в славата му (Мк. 10:35-37); и сега те са избрани да бъдат най-близо до него в скръбта му. Онези, които най-много участват в първото, трябва да очакват, че е участват и във второто. – Захвана да скърби и да тъгува. Марко казва “начна да се ужасява и да тъжи”. Нещо от тази скръб и ужас той по-преди бил изпитал (Лк. 12:50; Йн. 12:27,28), но сега те го налегнали със всичката си сила, като го принудили да каже, “Прискърбна е душата ми до смърт”; и несъмнено той би умрял, да не бил дошъл ангел да го укрепи (Лк. 22:43). Толкова голяма била тъгата му щото “потта му стана както капки кръв, които капеха на земята” (Лк. 22:44). Но защо? Мнозина Християнски мъченици и други са понасяли пак толкова жестока смърт със съвършенно спокойствие. Отбягвал ли е Христос телесното страдание повече от тях? или имало ли е някои неща в неговото страдание на смъртния му час и в този час на тъгата му които да не се срещат в страданията и смъртта на никое просто човешко същество? Явно че последното е истина. Трябва да помним (1) че лютите страдания, които той щял след малко да претърпи били всичките действителни и явни пред неговия ум (Йн. 18:4), както не били пред ума на никои други; (2) този час бил час на изкушение и силна борба със силите на тъмнината (Евр. 5:7; Лк. 22:53; Йн. 14:30), в който Сатана, който бил отстъпил от него до време (Лк. 4:13), сега се завърнал и направил последно усилие да го отклони от правия път, и да открадне на света Спасителя му; (3) нему смъртта, като наказание за греха, е имала едно мрачно и ужасно значение, което никой от нас не може да разбере, понеже волята ни е заразена с любов към греха; (4) но повече от всичко друго, той-невинният – е щял да бъде направен грешен заради нас, и така да изпита скриването на Бащиното му лице (гл. 27:46). Той видял пред себе си бремето на всичкия човешки грях, което е щяло да се сложи върху него, щото той – Богочовекът – да може чрез това да направи умилостивление с немощното си човешко тяло. Не е чудно, че сложеното върху него бреме го смазало, като насилило кръвта му да тече през шуплите на тялото му като пот, че той се бил ужасил и отвърнал с неизречен ужас от това дето бил вменен с беззаконните и дето Господ “възложи на него беззаконието на всинца ни”. – Постойте тук и бдете73 заедно с мене. В този час на изкушението и тъгата си, той копнеел за присъствието и съчувствието на приятелите си, също както ние всички във време на тегло и опасност черпим утеха и облекчение от присъствието на другите, макар и да не могат те да ни принесат някоя полза.

Ст. 39. И като пристъпи малко напред. Макар и да желаел да бъдат на близо най-тесните му приятели, и три пъти да се върнал при тях, в молитва той искал да бъде сам, както Яков (Бит. 32:24), и както и ние всички,, когато се намираме в най-силните си духовни борби, и когато ламтнмъ да излеем сърцата си пред Бога. – Падна на лицето си. Лука казва “коленичи”. Вероятно той първо коленичил и после, притиснат от тъга, паднал на лицето си и принесъл, със силно викане и със сълзи, моленията и молбите си (Евр. 5:7). – Ако е възможно. Марко казва “на тебе всичко е възможно”, а Лука “ако щеш”. Несъмнено в настойчивото си моление той е употребил всичките тези изречения; и духът на молитвата му най-добре се показва когато се съберат всичките; така, “Авва Отче, на тебе всичко е възможно; ако щеш, ако е съгласно с безпределно мъдрите ти и святи намерения, нека ме замине тази чаша; обаче, не моята воля, но твоята да бъде”. (Срав. със ст. 53 и 54). В тази молитва на Спасителя забележете (1) просто и краткостта й, според наставленията му в гл. 5:7,8; (2) упованието, което я прониква. Спасителят е убеден, че Бог е негов Отец, и че нему всичко е възможно; че нищо не зависи от Юда, Каиафа, или Пилат; всичко зависи от Бога; както в ст. 53 и Йн. 19:11; (3) усърдието и смелостта, които се съзират в нея; “замини ме с тази чаша”. Пред Отца си той излива желанието си без стеснение. Срав. с Евр. 4:16; (4) върховното умоление на Молителя; “не обаче както искам аз, но както ти искаш”. Това не е просто изречение на покорност, но е умоление с което той се моли да не направи онова, което Молителят иска, а което Бог иска. Ние се молим на Бога, защото се нуждаем от неговата помощ и я търсим, и защото знаем, че в отговор на молитвата ни, той може да ни даде някои благословения, които не би било най-добре за него да ни даде или за нас да получим без молитва. Но на края, ние не искаме да бъде нашата воля, а Божията.

Ст. 40. Дохожда при учениците, т.е., при тримата – Петър, Яков, и Йоан. – Намира ги заспали. Лука казва “заспали от скръб”. Следователно, те не били заспали от безчувствие към страданията Христови. Било късно, и те били толкова умаломощени и съкрушени от скръб, щото не могли вече да стоят будни. Но пак, да знаели всичко щото имало да се случи, или да били дали потребното внимание на Христовите предуведомления (ст. 31 и 34) и на усъдното му желание и заповед (ст. 38), те са щели да стоят будни. – И казва на Петра; защото той повече от другите бил се хвалил, че е верен. Но, ако в скръбта на Христа той не му е верен, колко по-малко е ял да му бъде верен в опасността му! – Един час, т.е., малко време.

Ст. 41. Бдете74 и молете се. Едни биват будни, но не се молят – като се облягат на своите си усилия и своята си верност, а други се молят, но не са будни – като че ли Бог ще ги подкрепя без някакви усилия от тяхна страна. И двете са необходими. Но тези ученици пренебрегвали и двете. Срав. с Фил. 2:12,13 и 4:13. – За да не паднете в изкушение. Противопоставете Як. 1:2, “Всяка радост имайте, когато падате в различни изкушения”. Ние трябва да се радваме, когато неволно изпаднем в обстоятелства, които изпитват вярата и верността ни, защото ако останем верни в такива обстоятелства, ние ще укрепнем и ще се пречистим от борбата. Но ако влезем (не паднем, както в Яков) в изкушение волно, или от небрежност и себеупование, както тука учениците, тогава ние вършим грях, който непременно ще ни вкара в друг грях, както в случая пред нас. – Духът е бодър, а плътта немощна (Цгр.). (Срав. с Рим. 7:18-25). Това явно се отнася за изказаната готовност на учениците да умрат с него (ст. 35). Но, ако “духът” им и да бил “бодър”, “плътта” им била толкова “немощна” щото даже не могли един час да постоят будни с него. И плътта Христова била “немощна” като тяхната; но в него духът побеждавал плътта, а в тях плътта побеждавала духа.

Ст. 42. Пак отиде втори път и се помоли; “по- усърдно”, казва Лука, който още прибавя разказа за кървавия пот. – Отче мой, и пр. Марко казва, “рече същото слово”, т.е., в същност. Виж. бел. на ст. 39. Несъмнено никой от евангелистите не е записал всичките думи, които Христос в тези минути е произнесъл, нито пък учениците са ги чули, защото в часът от времето през което били произнесени, те спали. Но, според както Матей разказва, Спасителят не се молил вече, както първо, “Нека ме отмине тази чаша”, а “Ако не е възможно тази чаша да замине от мене, нека бъде твоята воля”.

Ст. 43. Пак намери ги заспали, след като били видели страшната тъга на Христа, и като били смъмрени от него, не е чудно че те се били толкова засрамили щото “не знаеха що да му отговорят” (Мк. 14:40). Но, уви, има и други Христови ученици, които нееднократно падат в същия грях.

Ст. 44. Трети път. Също и Павел се бил молил три пъти, за да се отмахне от него трънът му (2Кор. 12:8-10). И нито в единия, нито в другия случай изпитанието или чашата на страданието била отнета, но “благодат” била дадена, за да се изтърпи или изпие.

Ст. 45. Спете от сега и почивайте75. Той по-преди им бил заповядал да бъдат будни с него (ст. 38), и ги смъмрал за дето го не послушали (ст. 40). Но сега времето вече преминало за тях да покажат така съчувствието си към него. Часът на изпитанието и борбата му се свършил. Той надвил; и сега той става (волно става) жертва. И колкото се касаело до него, нямало вече нужда те да бъдат будни, не останало за тях никакво благовремие така да проявят съчувствието си към него; и затова те могли да спят и да си почиват. Подобно, Христос дава на всички нас благовремия да се подвизаваме за него и да му покажем любовта си, които благовремия, веднъж преминали, втори път не се връщат. – Ето, часът наближи, и пр. Исус бил готов за него, защото той се бил молил и надвил. Но учениците му не били будни и не се били молили, и затова щели да бъдат надвити; и на греха, който сторили, че го пренебрегнали в часа на тъгата му те щели да прибавят греха, който ще сторели като го оставяли.

Ст. 46. Това не е противно на ст. 45. Там той казал “спете от сега”, та така отменил предишната си заповед да бъдат будни с него, която не била вече потребна. Но сега той прибавя, “Предателят ми е близо, враговете ми идват, и вие не ще можете да спите”. – Станете да вървим. Може би, за да се съберат с другите ученици, които стоели по-близо до входа на градината (ст. 36 и 37), макар някои и да казват, за да посрещнат враговете му. Очевидно не, за да избягат, макар тяхното отхождане може и да е имало за цел да се даде сгоден случай на учениците му да избягат. Срав. с Йн. 18:8.

§141. Исус предаден и хванат (гл. 26:47-56; Мк. 14:43-52; Лк. 22:47-53; Йн. 18:2-12).

Понеже никой от евангелистите не споменава всичките събития, които влизат в настоящия отдел, редът някак е съмнителен. Но следващият ред се вижда да е най-вероятен. (1) Юда приближава при Исус и го целува, и се изобличава от него за дето предава Сина човешки с целувка. (2) Исус казва на онези, които дошли да го уловят, че той е когото търсят, но вместо да го хванат, те се дръпват назад и падат на земята (Йн. 18:4-6). (3) След съвзимането им, Исус втори път обявава, че той е когото търсят, но иска щото те да не закачат учениците му (Йн. 18:7-9). (4) Тогава те хващат Исус, и учениците му го питат дали да противостоят. Но Петър, без да чака отговор, удря слугата на първосвещеника та му отсича ухото; на това отгоре Исус тозчас изчелява слугата (Лк. 22:51), и изобличава Петър. (5) Тогава слугите зимат та свързват Исус, и се изобличават от него за дето постъпвали с него като с разбойник, а учениците му, като се уплашват да не би и тях да хванат, се разбягват.

Ст. 47. Юда – дойде. Той е знаел мястото, и несъмнено е бил често там с Исус (Йн. 18:2). – Голямо множество. Между този народ били (1) Слуги от първосвещениците и фарисеите (Йн. 18:3), наречени в Лука (Лк. 22:52), “войводи на храма”, т.е., полицията на храма, която се състояла от Левити, и за която се споменава в 4Цар. 11:8; Йн. 7:32; Д.А. 4:1. (2) “Полк” споменат в Йн. 18:3,12, за който въобще се предполага, че е била една рота Римски войници, установена в Антониевата кула на северозападния ъгъл на храма. Виж. Д.А. 21:31-37. (3) Слуги на първосвещеника (ст. 51); и (4) няколко от първосвещениците и старейшините (Лк. 22:52), и може би и други. – С ножове и сопи, и също така (Йн. 18:3) “с фенери и свещи”; защото, макар и да било пълнолуние, те мислели, че е възможно Исус да се скрие в някое сенчесто място или някоя пещера. – От главните свещеници и народните старейшини76. Марко прибавя и “книжниците”, от което разбираме, че всички тези били изпратени от синедриона, или върховния народен съвет, който се състоял от тези три разреда (виж. бел. на гл. 2:4).

Ст. 48. Когото целуна. По този начин той се надявал да скрие престъплението си от Христос и учениците му, както мнозина други, които прикриват ненавистта си с представляване сабе си, че обичат. Но отговорът на Христос (ст. 50), “Приятелю, защо си дошъл?” несъмнено е бил тъй изказан щото да даде на Юда да разбере, че не е сполучил да прикрие предателството, което вършил, и че Исус му задал този въпрос не за да иска от него сведение, а за да го изобличи, - което става още по-явно от следващия въпрос, който Лука е записал – “с целувка ли предаваш Човешкия Син?”. Тези думи несъмнено са били последните, които Исус отправил на отстъпника апостол. – Тогава пристъпиха (ст. 50); но само след случките записани в Йоан (Йн. 18:4-9).

Ст. 51. Един от тия, т.е., Петър (Йн. 18:10). Другите евангелисти несъмнено са писали когато Петър бил още жив, и не споменават името му, може би от зачитане безопасността му или честа му. Някои от учениците поискали позволение да се опрат (Лк. 22:49); но Петър, с обикновената си буйност и себеупование не чака за отговор. Да е имал по-голяма вяра, той е щял да бъде по-търпелив, и не щял да помисли, че Христос има нужда от неговата защита. Той по-преди словом се бил противил да страда Христос (гл. 16:22,23), и бил изобличен за това от Христа, а сега той с телесна сила се противи, и втори път е изобличен. – Отсече му ухото. Вероятно намерението му е било да му отсече главата и го убие. Само Лука споменава за изцелението на Малховото ухо (Лк. 22:51).

Ст. 52-54. Тогава Исус му казва, и пр. Тези думи се срещат само в Ев. от Матей, с изключение, че Йоан ги излага накратко в гл. 18:11 – “Тури ножът си в ножницата. Чашата, която ми даде Отец, да я не пия ли?”. – Всички, които се залавят за нож, от нож ще загинат. Това е общоизвестна истина. Насилието поражда насилие. Които скоро прибягват до нож най-вероятно ще загинат от нож (Бит. 9:6; Ез. 35:5,6; Отк. 13:10). И длъжност на правителствата е да извършват това повеление (Рим. 13:4). Ние несъмнено можем да научим от този стих, че Христос не желае такава защита било за себе си, било за последователите си; също както от следващия стих се учим, също така, че няма нужда от такава защита, понеже, вместо дванадесет ученици, той е могъл да има когато ще дванадесет легеона ангели. Легеонът е бил един отряд от Римската войска, което е броило около 6,000 души. Да е искал, и сега Христос е могъл да избегне смъртта. Срав. с Йн. 10:18. Вместо да покорял света с любов, той е могъл да покори враговете си със сила. Но тогава Писанията (Ис. гл. 53; Дан. 9:26, и др.), не щели да се изпълнят, и спасението на човека не щяло да се оздрави. Христос не умрял с цел главно да изпълни Писанията, а да изпълни намерението на Бога, което той сторил преди създанието на света (1Пет. 1:20), и което той бил явил в Писанията.

Ст. 55. На народа, - Право в очите на “първосвещениците и на войводите на храма и на старейшините” (Лк. 22:52). Исус склонил да се счете с беззаконните, и да умре както разбойник, но пак той ги изобличава за дето го считали като разбойник и се отнасяли с него както с разбойник. Това унижение на Христос е било съвсем ненужно.

Ст. 56. Всичко това стана, за да се сбъднат пророческите писания. Но той свидетелствува пред тях, както преди малко бил свидетелствувал (ст. 54) пред учениците си, че с всичко това те изпълнявали Писанията. Срав. с Лк. 22:53 – “Но това е вашият час, и властта на тъмнината”. Като изрекъл тези думи, учениците му го оставили и се разбягали, макар Петър и да го следвал “от далеч” (Лк. 22:54), и още един ученик (Йн. 18:15), може би самия Йоан. Че страхът им не е бил без причина става явно от Марко (Мк. 14:51,52).

§142. Исус заведен при Анна и Каиафа (гл. 26:57,58; Мк. 14:53,54; Лк. 22:54,55; Йн. 18:13-15).

Само Йоан споменава факта, че Исус първо бил заведен при Анна; и даже от неговия разказ човек би казал, че изпитването на Исус, което той описва е станало пред Каиафа. Доста вероятно е, че Анна е живеел със зетя си в “дворът (дворецът) на първосвещеника”, единият, може би, на едната страна на двора, а другият на другата страна. Анна, като бил преди няколко години първосвещеник, и като тъст на сегашния първосвещеник, и (както някои предполагат) председател на народния съвет, несъмнено е имал повече влияние от Каиафа, и е бил истински началник на Еврейската ерахия (Лк. 3:2); затова и Исус бил заведен при него. Но тозчас, или след едно кратко, неформално изпитване (Йн. 18:19-24), той го изпраща при Каиафа.

Ст. 57. Каиафа бил назначен за първосвещеник около 27 година след Р.Х., т.е., около времето, когато Исус започвал служението си, и изпълнявал първосвещеническата служба около десет години. – Гдето бяха събрани книжниците и старейшините, и така също “първосвещениците” (Мк. 14:53), т.е., “всичкият съвет”, или синедрионът (ст. 59). Те били скроили улавянето на Исус (ст. 3-5,14,15), и били доставили “полка и слугите” (Йн. 18:3) да го извършат; и сега ги чакали да се върнат. Уви! Както често се случва, тяхната злоба е била по-будна, отколкото любовта на учениците.

Ст. 58. А Петър вървеше подире му издалеч. Както обикновено смел, и се излага на опасност, но не толкова смел, колкото си е предполагал – не достатъчно смел да бъде тясно привързан на Учителя си, и да го изповяда и да умре с него.

§143. Каиафа и народният съвет съдят Исус; Той обявява, че е Христос; а те го осъждат за богохулство и му се присмиват (гл. 26:59-68; Мк. 14:55-65; Лк. 22:63-71).

Лука споменава за отричанията на Петър преди събитията в настоящия отдел; и този ред трябва да се предпочете. Исус вероятно е бил хванат и заведен в дворецът на първосвещеника малко време след полунощ – поне един час преди пропяването на петела (Лк. 22:59,60). Трябвало да чакат да съмне. До съмването едно предварително и неформално (нередовно) изпитване станало, както Йоан е записал (Йн. 18:13-24), първо, повидимому, пред Анна, и после пред Каиафа. През това време станали Петровите отричания, и може би и руганията споменати от Лука (Лк. 22:63-65). Също така, може би синедрионът да е бил завзет със събирането на на лъжливи свидетели. Тогава, “като съмна” (Лк. 22:66) станало формалното (редовното) изпитване и осъждане на Исус, както се описва в настоящия отдел.

Ст. 59. Търсеха лъжливо свидетелство. Одавна те желаели да го убият (Йн. 5:18, 7:19,25, 8:37,40, 11:50), и били търсили обвинения против него (Лк. 11:53,54). Но не били сполучили; и сега, като нямали никаква надежда, че ще намерят истинни свидетели, те прибягват до лъжливи свидетели. Забележете, че целта им е, не да намерят дали той е виновен или не, а както и ва е “да го убият”, но пак съгласно с предписанията на закона.

Ст. 60. Обаче не намериха, при все, че дойдоха много лъжесвидетели; т.е., не намериха никои, които да са съгласни помежду си (Мк. 14:56); и, според законът им, най-малко двама свидетели трябвало да са съгласни в показанията си, за да се осъдел подсъдимият (Вт. 19:15). Исус никога не бил провъзгласил себе си публично за Месия. Той запретил и на бесовете да не изказват Месиянското му призвание. Когато някои го питали дали той е Христос, той ги пращал да гледат делата му (Йн. 10:24,25); и подобен отговор дал и на Йоановите ученици (гл. 11:3-5). Той приел изповедта на учениците си, но им заповядал да не я казват на други (гл. 16:20). Затова, освен верните му ученици несъмнено не ще да е имало никой друг в Ерусалим, който някога да го е чул да изповядва, че е Месия. Каквито свидетели, следователно, синедрионът би повикал, те вероятно не щели да са съгласни в показанията си за Христа.

Ст. 61. Тоя каза, и пр. Марко казва, че свидетелствата им не били съгласни. Това несъгласяване може би е отчасти показано в тези две показания. Според едного, Христос бил рекъл, “мога да разваля Божия храм, и пр.”, а според другиго, “аз ще разваля, и пр.”. Но и двамата били криви, понеже Христос в действителност бил казал, че ако те го развалят, той ще го въздигне в три дни (Йн. 2:19).

Ст. 63. Исус мълчеше. В предишното му неформално изпитване, той бил отговорил като ги препратил до истинни свидетели, които ще им кажели всичко, което знаели за поученията и притезанията му. Но сега като търсят да го осъдят с лъжливи свидетели, той тях осъжда с мълчанието си; та така в същност им казва, че знае, че би било безполезно за него да се труди да се оправдава, защото те не искали да знаят истината, а били сторили намерение да го погубят. Освен това, свидетелствата им били толкова противоречиви щото не доказвали нищо против него, та нямало нужда той да отговаря. Съветът несъмнено разбрал това, та пристъпил да го изкара виновен от неговите собствени думи. – Заклевам те в живия Бог, и пр. С тези думи първосвещеникът заклел Христос да засвидетелствува за себе си. Тази постъпка на първосвещеника е била незаконна, защото, по Равинския закон, обвиняемият не е могъл да бъде осъден само от неговата изповед. Като сравним разказа на Лука (Лк. 22:67-71), явно става, че Христос първо протестирал срещу тази незаконност, но че най-после, като упорито настоявали да отговори, изповядал онова, което те търсили, и от което те го осъдили. Така той буквално изпълнил думите си, “Аз полагам душата си. Никой не ми я отнема, но аз от само себе си я полагам” (Йн. 10:17,18). Разбира се, че той не е бил длъжен да отговори. Но да не бил отговорил когато така бил заклет, може би учениците му са щели да се усъмнят нещо в него, и освен това, враговете му пак са щели да го осъдят, както сам Христос казал (Лк. 22:67,68). – Христос, Божият Син. Марко казва “Синът на Благословения”. От разказа на Лука се вижда, че те първо го попитали дали е Христос, и после дали е Божия Син. Да били те повярвали, че Исус е Христос, те вероятно не са щели да бъдат противни да се нарича той и Син Божий. Но несъмнено те не се надявали, че техния Месия ще бъде Син Божий в този висок смисъл, в който Исус притезавал, че е. Виж. Йн. 10:29-33.

Ст. 64. Ти рече. Начин за потвърждаване, който отговаря на нашето “Да, аз съм” (Мк. 14:62). Срав. със ст. 25. Значението на Христовия отговор в този стих се вижда да е този: Наистина, Син Божий съм. Но повече отколкото вие предполагате се заключава в това. И вие ще видите друго доказателство освен онова на думите ми. Понеже вие, с очите си, най-после ще ме видите, че дохождам да съдя света. Сега вие ме виждате, че стоя пред вас като слаб човек, вие да ме съдите, но в бъдеще ще ме видите, че седя отдясно на Силата (т.е., Бога), аз вас да съдя. Срав. с гл. 16:27, 24:30, 25:31 и Лк. 21:27, и пр. – Човешкия Син. Виж. бел. на гл. 8:20.

Ст. 65. Тогава първосвещеникът раздра дрехите си; обикновен знак за скръб или негодувание (4Цар. 18:37, 19:1). В Лев. 10:6 и 21:10, е забранено на първосвещеника да раздира дрехите си. Но там вероятно се говори за официалното му облекло (което вероятно не бил облякъл този път), или за обикновени случаи, когато се жалее за приятели. – Богохулства, т.е., като притезава, че е Син Божий. Срав. с Йн. 19:7: ако Исус не е бил Син Божий, той е бил виновен в богохулство, и следователно справедливо е бил осъден. Нека онези, които считат Христос просто за човек размислят добре тази точка. – Каква нужда имаме вече от свидетели? Дълго време те се трудили, но напразно, да намерят даже лъжливи свидетели; и сега те много се радват, че са достиграли целта си, и че сами те може да бъдат свидетели, че той притезава да е Месия, Син Божий. Дали е било верно или не неговото притезание, те не искат да изпитват; и не обърнали внимание на предишното внушение на Христа да се повикат верни свидетели (Йн. 18:21).

Ст. 66. Вие какво мислите?77, и пр. Поне един от тях, Йосиф от Ариматея, не се съгласил с решението на съвета (Лк. 23:51), и вероятно също така и Никодим, който по-преди, по друг случай, бил взел страната на Христос (Йн. 7:50,51).

Ст. 67,68. Тогава го заплюваха, и пр. Лука казва, че “мъжете, които държаха Исуса” му се ругаели. Марко казва “някои” и “слугите”. От разказа на Матей човек естествено би предположил, че членовете на синедриона постъпвали така с Исус (срав. с гл. 27:41). Те поне позволили да бъде руган и бит Спасителя, и следователно били отговорни за това. Лука разказва за руганията преди съденето на Христос. Може би те се случили и преди и след съденето му. – Познай ни. От Марко и Лука се учим, че те по-напред били прикривали лицето му. И сега те искат от него да им докаже, че е пророк, като им каже кой го е бил ударил. Но както в началото на служението си той не щял да употреби божествената си сила да избави себе си от глада (гл. 4:3,4), така и сега, и даже когато бил повесен на кръста (гл. 27:42,43), той не ще да я употреби, за да избави себе си от тази жестока смърт. Прочее, както в предишния случай той не щял да я употреби при заповядването на Сатана, така и в този последния случай той не ще да я употреби при заповядването на човеци. Лука казва, “и други много хули казваха върху него”. Исус не бил виновен в богохулство, защото притезанията му били прави. Но тези били богохулници, защото позорили Божия Син.

§142. През неформалното съдене на Исус пред Каиафа, Петър три пъти се отрича от Христос (гл. 26:69-75; Мк. 14:66-72; Лк. 22:56-62; Йн. 18:16-27).

Както забелязахме, събитията в настоящия отдел несъмнено са се случили преди формалното съдене и осъждане на Исус записано в предишния отдел. Виж. бел. ва началото на онзи отдел.

Евангелистите се различават някак в подробностите на Петровото отричане. Например, кой го попитал втория път? Според Матей, “друга” го попитала; според Марко, “другинята”; според Лука, “друг един”. Но тази разлика в разказите на тримата евангелисти се изглажда като предположим (което естествено би се случило), че когато един е начевал да го обвинява, другите естествено би се присъединили с него. И наистина, тази разлика е отмахната от Йоан (Йн. 18:25), който тука употребява множествено число. Има и други по-малки различия, които по същия начин може да се изравнят.

Ст. 69. Петър седеше вън на двора, и пр. От Йоан се учим, че Петър е бил пуснат в двора на първосвещеника със съдействието на “другия ученик” (вероятно сам Йоан), който бил “познат на първосвещеника”. И от него се учим и това, че “слугинята”, която първо обвинила Петър, била “вратарката”, която го била пуснала да влезе в двора.

Ст. 70-72. А той се отрече, и пр. от Марко се учим, че веднага след това първо отричане на петър от Христа, той излязъл вън на пред двора и тогава петелът изпял. Така той бил нежно предосторожен. Но, уви, съвестта му не била напълно събудена. Когато и “друга”слугиня го обвинява, и също така и други (виж. по-горе), той пак се отрича от Христос, и този път “с клетва”. Грехът му расте.

Ст. 73. След малко; т.е., както се учим от Лука, като се минало до един час. – Се прлиближиха и ония, които стояха наблизу. И тука пак, което би било естествено в такова едно множество, обвинителите са мнозина. Но Йоан споменава особено един, един от първосвещениковите слуги, “който беше роднина на оногоз, комуто Петър отсече ухото”, който бил уверен, че е видял Петър в градината. Тагава и други се присъединяват към този слуга, и посочват като добавъчно доказателство факта, че той (Петър е Галилеянин (виж. Ев. от Марко), което било явно и от оговора му.

Ст. 74. Тогава той започна да проклина и да се кълне. Вижте как грехът расте. Отпърво той само се отрекъл; после той се отрекъл с клетва ; и сега той не само се кълне, но и проклина. Може би той още от по-напред е бил предаден на тези грехове (Лк. 5:8); и сега, под властта на едно силно изкушение, и като изгубил за минута вяра в Исуса, той “започна” (пак) да върши онези отдавна напеснати грехове. Каква щяла да бъде сетнината на Петър, не знаем; но той бил стреснат от попяването на петела втори път (според Марко), и (както се учим от Лк. 22:61) от един поглед на Исус. Тогава, засрамен от слабостта и страхливостта си, и съкрушен от скръб за извършените му грехове, особено за печалта, която бил докарал на Исуса, и която несъмнено бил съзрял на лицето му, той излиза бързо вън и заплаква горко.

Това е кратък разказ за един от най-скръбните примери на човешката слабост и разтление. Нека разгледаме вкратце (1) изкушението на Петър; (2) греха му; и (3) покаянието му.

1. Изкушението му. То произлязло от смелостта му и самоувереноста му. Другите апостоли не паднали в същото изкушение, защото (с изключение може би на Йоан) те не се осмелили като него да се изложат на опасността. Освен това, в самоувереността си той не бил можал да бъде буден и да се моли (ст. 40 и 41); и затова и в този час на изкушение той бил справедливо и разумно оставен на себе си, за да види слабостта и греховността си.

2. Грехът му. Началото на Петровият грях било пренебрегването му предосторожението Христово (ст. 31-35). Това го завело на втория грях, сир., пренебрегването му да бъде буден и да се моли (ст. 40 и 41). И като следствие от това, той небрежно отива на мястото на изкушението, и там той става виновен не само в лъжа, проклеване, и кълнене, но и в повторно и най-ниско отричане на оногози, когото той по-преди бил изповядал, че е Син Божий, и комуто бил се обещал, че ще му бъде привързан даже до смърт. Така един грях винаги приготвя пътя за други и по-големи грехове.

3. Покаянието му. Но, макар греховете му били тежки, и покаянието му било дълбоко и съвършено. Несъмнено, през всичкото това време съвестта му трябва да е била неспокойна. Той трябва да се е стреснал от първото попяване на петела (което се споменава само от Марко) след първото му отричане от Христа. Но в самоувереноста си, той може да е бил уверен, че не ще втори път да го отрече. И може би, сега когато вижда Исус повидимому немощен в ръцете на враговете му, вярата му да се е поколебила. Обаче, когато трети път се отрекъл от него, попяването на петела му напомнило, че Исус е бил предвидял и предсказал всичко. Така вярата му се повръща. И после когато видял Исус, че хвърлил на него нажалел и изобличителен но пак мил поглед, тогава и любовта му започнала да се съживята; и той, изпълнен от срам и скръб, излязъл вън в тъмнината, не като Юда да се обеси, а да плаче горко, и да се надява за прошка от Учителя си, доказателство за която той не след много време приел (Мк. 16:7; Йн. 21:15-19). Животът му след тези събития е дал изобилни доказателства, че покаянието му е било сърдечно. Никога вече той не се срамувал или боял да изповядва Христа (Д.А. 4:8-12,19); и никога вече не се облягал на себе си, а на Бога (1Пет. 1:5, 3:15, 4:19).

Трябва да помним, че той не съгрешил като Юда “самоволно” (Евр. 10:26) и предумишлено. Юда предварително сторил намерение да извърши престъплението, което той по-после и изпълнил. Петър, обаче, решил да не стори греха, но, надвит от едно силно изкушение, той го сторил. Той сторил онова, което не искал (Рим. 7:15,19). За това, макар този разказ за Петровото съгрешение и покаяние да дава голяма надежда и утеха на онези, които като него са паднали в тежък грях, той не дава никому право да струва намерение да извършва грях и после да се покайва за него. Който струва нарочно грях с надежда, че ще се покае после за него, не може да е християнин.

Забележете още, че онзи, който пръв изповядал за Исуса, че е Христос, Божия Син (гл. 16:16), първи се и отрекъл от него; и онзи, който пръв изказал готовността си да умре за Христос (ст. 33 и 35), бил същият, който предпочел да се отрече от него, отколкото да умре с него. Но ние не трябва да зключаваме от тука, че Петър наистина е обичал Исус по-малко от другите ученици, нито че той е бил по-малко мъжествен от тях. Защото неговата смелост и любов го били завели на мястото на изкушението. Но макар смелостта и любовта му и да били достатъчни да го вкарат в опасността и после в изкушението, те, обаче, не били достатъчни да го накарат публично да изповяда Христа. Затова, самоувереността му получила едно потребно изобличение, което, както видяхме, е било благословия за него.

Назад | Съдържание | Напред