5. СЪСТОЯНИЕ НА СЪВРЕМЕННИТЕ ИЗТОЧНОПРАВОСЛАВНИТЕ ЦЪРКВИ.

През ХІХ в. православното население в пределите на Турция страда под тежкия хомот на робството. Под натиска на най-мощните християнски държави в Европа – Англия, Франция и Русия, Турция е принудена да подобри положението на православните. През 1856 г. султан Абдул Меджид издава Хати хумаюна, който приравнява правата на православните с тези на турците. Той обаче не се спазва на практика. Християните остават безправни, смятани са за “гяури” и “рая”.

5.1. Еладска архиепископия.

От всички поробени народи гърците първи получават политическа и църковна самостоятелност. През 1821 г. те вдигат въстание. Русия се намесва. В 1830 г. е образувана Гръцка държава. През 1833 г. е обявена автокефалността на Гръцката православна църква. Тя се управлява от Св. Синод, състоящ се от петима постоянни члена, с председател Атинският архиепископ. Броят на епархиите към 2002 г. е 71, с шест милиона православни, ок. 7338 енории, 7400 свещеници, 25000 храма, ок. 270 манастира с 6000 монаси и монахини, и ок. 2500 цивилни лица с богословско образование.

5.2. Сръбска патриаршия.

Сръбското население е покръстено още през VІІ в. от римски духовници. В ХІІ в. при крал Стефан Неман (1159-1195) Сърбия минава в лоното на Православието. През ХІІІ в. Сръбската православна църква става автокефална архиепископия. През ХІV в. – автокефална патриаршия.

В 1459 г. Сърбия е поробена от Турците, но още 300 години Сръбската църква запазва автокефалността си. Докато в 1766 г. е закрита и всичките й епархии са подчинени на Цариградския патриарх.

Когато през 1878 г. по силата на Берлинския договор Сърбия е обявена за суверенно кралство, и Сръбската православна църква е призната за автокефална.

До 1928 г. Сръбската православна църква има 5 епархии. Тя се управлява от Св. Синод. В Сърбия има над 50 манастира.

5.3. Румънска патриаршия.

По румънските земи Християнството се установява по време на покръстването на България. До ХІV в. Румъния се намира под юрисдикцията на Българската православна църква. През ХV в. Румънската православна църква става самостоятелна. Но продължава да бъде зависима ту от Охридската архиепископия, ту от Цариградската патриаршия. След падането под турска власт Румънската църква влиза в юрисдикцията на Цариградската патриаршия.

От 1822 г. Румъния получава относителна политическа независимост, обаче това време е начало на негативно отношение на румънската интелигенция и управляващи спрямо Православието. То е считано за “фанариотска култура”. Вече през 1872 г. излиза нов закон, който разширява правата на църквата. Едва през 1885 г. Румънската църква става независима от Цариградската патриаршия.

Днес Румънската православна църква има ок. 15 млн. православни вярващи, 12 епархии, 19 митрополити и епископи, 8185 енории, 11722 храма, 77 манастира и 8564 свещеници.

5.4. Руска православна църква.

Русите били покръстени отчасти още ок. 866 г. от нарочно изпратен византийски епископ. Всенародното покръстване обаче станало при царуването на княз Владимир (978-1015) в 987 г. в Киев. Руската църква била учредена наскоро след покръстването на Киевска Русия, в 990-991 г. и още от началото съставяла митрополия, подчинена на цариградския патриарх.

В 1169 г. Киевското велико княжество западнало и било заместено от Владимировското велико княжество, което подготвило образуването на Московското царство.

В 1242 г. Русия паднала под монголо-татарско иго. Киев окончателно изгубил значението си. Средището на руския политически живот се изместило на север, във Владимир, а после в Москва. Руската църква пострадала много от нашествениците.

В 1325 г. била учредена Московската митрополия. При Иван Грозни (1533-1584) Русия се превърнала в огромна и силна държава. Съответно на това и московските митрополити отказали да се подчиняват на цариградския патриарх. Москва била назована “трети Рим”.

През 1589 г. Руската православна църква се сдобила с патриарх и станала автокефална. На Московския патриарх било определено пето почетно място между православните патриарси (след йерусалимския).

След 1650 г. от Руската православна църква се отцепват “старообрядците” (старовеците), които съществуват и до днес.

Ок. 1740 г. се появяват духоборците, които по учение и живот приличат на квакерите. Те отхвърляли обрядите, иконите, йерархията, и се борели за чисто духовно поклонение на Бога.

През 1721 г. Петър Велики сваля патриарха и отменя патриархата, като поставя църквата под контрола на държавата.

Едва в 1917 г. бива избран нов патриарх, който наскоро след поставянето му е убит от комунистическата власт.

Руската църква има ок. 70 епархии с ок. 80 млн. паство.

5.5. Цариградска патриаршия.

Още на Втория вселенски събор е утвърдено първенствуващото положение на Цариградската патриаршия сред Православните църкви. Този статут се затвърждава още повече в епохата на турското владичество. В пределите на Османската империя цариградския патриарх се превръща в първи представител и водач на православното население. Турците го наричат “милет баши”, т.е. глава на народа.

След управлението на Мохамед ІІ правата на патриарха постепенно са орязани и той е подлаган на унижения. Патриаршеската катедра била продавана от турците на недостойни лица. От 1453 г. до 1821 г. се сменят 239 патриарси!... Всичко това се отразява пагубно на живота на патриаршията.

След като балканските народи извоювали политическа свобода и църковна независимост, диоцезът на Цариградската патриаршия чувствително намалява: 12 митрополии, ок. 3-4000 души, 37 епархии в различни части на света, ок. 2000 свещеници, 82 епископа. Митрополитите живеят в Цариград при патриарха.

Под ведомството на Цариградската патриаршия се намира и Атонската св. Гора, известна с името “монашеска република”.

Цариградската патриаршия запазва почетното си положение на “първа между равни”, като нейният патриарх се титулува, освен “архиепископ на Константинопол – Новия Рим” и “вселенски”

5.6. Българското Православие през XIX-XX в.

След падането на България под турска власт, Българската православна църква била унищожена и диоцезът й предаден под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Гръцките владици и духовенството ограбвали населението по-жестоко от турците. По всякакъв начин била унищожавана всяка древна българска книжнина. Гърцизмът се стремял да унищожи духа на българщината у народа ни. Постепенно голяма част от будното население започнало да се гърчее и да се срамува от всичко, което е българско. Българщината се запазила единствено в българските манастири, които поддържали будно народностното съзнание, българската култура и пазели православната вяра. Особено важно значение имали Рилският, Бачковският, Троянският, Преображенският, Заграфският и др. манастири.

Именно от манастирите произлизат първите представители на българското Възраждане, т.н. народни будители. В 1762 г. Паисий Хилендарски (1722-1773) съставя “ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАЯ”. Софроний Врачански (1739-1813) продължил делото на Паисий. След тях плеяда будни родолюбци, излезли из недрата на българския православен народ отдали уменията и силите си за събуждането на народа ни от вековната дрямка и срещу мегалоелинската опасност.

В 1839 г. турският султан Абдул Меджид издал Гюлханския хатишериф за равноправието на християни и мюсюлмани. Това одързостило радетелите за църковна независимост. В 1839 г. населението на Търново, предвождано от Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, изгонило гръцкия владика Панарет.

В 1849 г. в Цариград бил открит и осветен български параклис.

В 1852 г. в Пловдив било открито първото свещеническо училище в България.

В 1859 г. била построена и осветена българската църква “св. Стефан” в Цариград.

През 1860 г., на Великден, търновският епископ Иларион Макариополски (1812-1875) обявил отделянето на Българската църква от юрисдикцията на Цариградската патриаршия. В ответ Патриаршията отлъчила еп. Иларион и съмишлениците му. Борците за църковна независимост потърсили помощ от Протестантската църква в Цариград, с която били готови да влязат в уния, за да бъдела запазена самостоятелността на Българската църква. Уния им била предложена и от католиците, които веднага създали в Цариград униятска патриаршия начело с Йосиф Соколски. И двете унии не успяли.

В 1870 г. в Цариград била учредена българска екзархия начело с Антим I (1816-1888), чието седалище е в Цариград. Цариградската патриаршия обявила българската екзархия за схизматична.

През 1913 г. екзарх Йосиф І (1840-1915) премества седалището си в София.

През 1925 г. излиза първият православен превод на Библията на български език. Това е време на духовна активност на Българската православна църква - създадени са семинария, богословски факултет, издадена е богата духовна книжнина. Българската православна църква развива и широка благотворителна дейност, като изгражда и финансира сиропиталища и старопиталища, безплатни кухни за бедни и т.н.

През 1945 г. схизмата е вдигната.

През 1953 г. е възстановена българската патриаршия. През 1961 г. Българската православна църква получава признание от Цариградската патриаршия.

Днес тя има 13 епархии, ок. 3720 храма, 120 манастира, 59 духовни околии или арх. наместничества. Управлява се от св. Синод, начело на който стои патриархът, и който се състои от още четирима постоянни членове. Образованието се извършва в две семинарии и четири богословски факултета.

Православната църква е съучредител на Българското библейско дружество (1993 г.).

След 1989 г. в БПЦ се разразява остър конфликт, който води до разкол в нея – от нея се отделя голяма част от нисшето и висшето духовенство и обособява т.н. Алтернативен св. Синод, председателстван понастоящем от митр. Инокентий, който е и софийски митрополит. Понастоящем този разкол още не е преодолян.

Обособява се и трети св. Синод, който ръководи т.н. старостилци, обаче те нямат голямо влияние сред православните.

Според новоприетия Закон за вероизповеданията, БПЦ е “традиционно изповедание” на българския народ и не се нуждае от формална регистрация, от каквато се нуждаят другите религиозни изповедания в България.

Назад | Съдържание | Напред