4. СЪСТОЯНИЕ НА РИМОКАТОЛИЦИЗМА ПРЕЗ XIX-XX В.

В периода 1789-1914 г. Римокатолическата църква претърпява съкрушителни удари и загуби.

Най-напред Френската революция й нанася тежък удар. Волтер (1694-1778) изразява мнението на френските “просветители” и деисти, като казва, че предпочита една религия на разума, отколкото религията на Римокатолическата църква. През 1789 г. са кофискувани църковните земи. През 1790 г. – манастирите. По време на революцията стотици свещеници са избити. Революционерите променят дори календара, според който не неделята, а всеки десети ден става почивен, и пр. Дори и папата е арестуван и заведен като затворник във Франция, където и умира.

Възцаряването на Наполеон през 1799 г. променя ситуацията в положителен смисъл посредством Конкордатът от 1801 г., според който римокатолицизмът е “религия на голямото мнозинство френски граждани”. Така църквата е поставена под контрола на държавата.

До 1870 г. папството успява да се съвземе. Австрия връща на католическата църква владенията й.

Романтизмът (1790-1850) също пледира в полза на католическата църква (Уолтър Скот, Шатобриан, Русо и др.), като укрепва позицията на религията по отношение на човека.

Орденът на йезуитите – разпуснат от папа Климент ХІV през 1773 г., отново е възстановен от папа Пий VІІ през 1814 г., като незабавно се заема с образователна и мисионерска дейност.

През 1829 г. във Великобритания е издаден Указ за католическа еманципация, според който английските римокатолици получават равни права с всички останали граждани.

До средата на ХІХ в. подобни неправди са отстранени и в Прусия, Франция и Австрия.

Папа Пий ІХ (1792-1878) укрепва усърдно Римокатолическата църква. През 1854 г. той прогласява доктрината за “Непорочното зачатие на дева Мария”, според която дева Мария е родена без първородния грях. През 1864 г. папата публикува “Списък на ересите”, в който той осъжда идеализма, пантеизма, социализма, Библейските общества, гражданския брак. През 1863 г. той заявява, че “спасението е единствено в Римокатолическата църква”. През 1870 г. той публикува декларацията за “папската непогрешимост”.

Несъгласните в Римокатолицизма реагират срещу нововъведенията и под наименованието старокатолици под ръководството на Йохан фон Дьолингер се обособяват през 1871 г. в самостоятелна “Старостилна католическа църква”, където са и до днес.

1870 г. е нещастна за папите, защото италианските войски превзели Рим, и тогава те били лишени от владенията им в Средна Италия, като им бил оставен само Ватиканът и катедралата “св. Петър” в Рим, с площ общо 44 хектара.

И в Германия по времето на Бисмарк католическата църква има проблеми. Бисмарк я нарича “Черния интернационал”, тъй като смятал, че тя пречи на създаването на една нова Германска империя. Тъй през 1873 г. той публикува закон, който прави образованието светско, узаконява гражданския брак.

Франция отново създава проблеми на църквата през 1901 г. като отстранява монасите и монахите от образователната система; и през 1905 г., когато френският парламент приема Закон за отделянето, според който църквата е отделена от държавата.

Лъв ХІІІ (1878-1903), който е йезуит, издава папски були срещу властта на националните държави, като изтъква, че църквата е над държавата. През 1891 г. той твърди, че църквата има власт и над икономиката и над политиката. Той критикува социализма, противопоставя се на комунизма.

Папа Пий Х (1903-1914) продължава борбата срещу либерализма.

В края на ХІХ в. съживителна вълна преминава през Католическата църква. Напр., евхаристичните конгреси (Лил-1881 г.); чудодейните изцеления, случващи се чрез св. Бернадета в Лурд, Франция, и св.Фатима в Португалия; почитането на Свещеното Исусово сърце също насърчава римокатолиците. В много страни литургията се провежда на местен език.

През 1943 г. папа Пий ХІІ насърчава католическите богослови да се ползват от достиженията на науката и на библейския критицизъм. Решенията на Втория ватикански събор насърчават миряните да четат Библията.

Този папа прокламира догмата за “телесното възнесение на Мария в небето след нейната смърт” посредством чудо. Пак той отправя след Втората световна война нареждане до католиците в комунистическия блок да се противопоставят на властта, с което ги поставя в голяма опасност.

През 1959 г. на римския престол се възкачва папа Йоан XXIII (1958-1963), който отменя антикомунистическия декрет на Пий ХІІ, като заявява, че “всяка власт е от Бога”, и отправя миролюбива покана до всички християни-некатолици “да се върнат в лоното на майката-църква”, сиреч римокатолическата. Оттогава започват екуменическите контакти на католическата църква с Православната и с протестантските църкви. На протестантите се гледа сега като на “отделилите се братя”, а не като на сектанти или еретици. На Световния съвет на църквите в Ню Делхи, Индия през 1961 г. петима католически наблюдатели получават разрешение да присъстват.

Също така протестантите са поканени да присъстват на Втория ватикански събор.

През 1964 г. папа Павел VІ се среща в Истанул с вселенския патриарх Атинагор и двамата взаимно отменят анатемата и афоресването от 1054 г.

Папа Йоан Павел II провежда изключително интензивна църковна политика - от една страна интегрираща по отношение на католическия свят, и от друга страна миролюбива и екуменическа по отношение на некатолици и нехристияни, без обаче да се изпуска из предвид ползата за Римокатолическата църква.

Назад | Съдържание | Напред