Епохата на Възраждането или на Просвещението, е важна не само за общочовешката история, но и за историята на християнската Църква - за последната това е едно ново време, с нови условия за живот и дейност, с нови перспективи. Да не забравяме, че това е времето на Волтер, т.е. време на едно вече не безрезервно, а критично отношение към всичко, което е “църковно”.

Според Кант възраждането е “възкресение на човека от собствената му безпомощност" или самоеманципация на човека. Акцентът пада вече не върху религиозния устрем, не на Църквата, не на богословието, а върху схващането за човека.

Възраждането издига разума в култ, в универсален мащаб. В резултат на това науките се отделят от богословието и от църковните догми.

След човека, природата става основен момент в стремежа на възраждането. “Връщане към природата” - е девизът на възраждането. Оттук следва и интересът към т.н. естествени религии, към естествените науки, към естественото право. Според Томас Хобс идеалната държава е тази, в която всички живеят съгласно разума и естеството и въжделенията на собственото Аз.

Възраждането поставя Бога в нова - пантеистична или деистична светлина. Библията се разглежда критично - откровенността и боговдъхновението й са считани от просветителите за невъзможни и недействителни.

Възраждането променя за векове протестантското богословие - лутеранството и калвинизмът, изпаднали под влиянието на рационализма, създават т.н. либерално богословие, което няма нищо общо с библейското богословие.

Назад | Съдържание | Напред