6. ПРЕГЛЕД НА СЪСТОЯНИЕТО НА ИЗТОЧНО-ПРАВОСЛАВНИТЕ ЦЪРКВИ ПРЕДИ И СЛЕД ВЪЗНИКВАНЕТО НА РЕФОРМАЦИЯТА.

Не е възможно Реформацията да бъде откъсната от контекста на религиозната действителност по онова време. След като вече разгледахме накратко състоянието на Римокатолическата църква, нужно е да разгледаме, макар и бегло, състоянието на Източно-православието по време на пред- и след-реформационния период.

6.1. Българската църква от покръстването до падане на България под турска власт.

След създаването на Българската държава на Балканите, второто по важност събитие това е покръстването на българите. Всъщност Християнството проникнало в българските хански дворове още преди това събитие, напр., Омуртаговият син Енравот бил обърнат и покръстен, поради което бил умъртвен. Голяма част от славянското население на България било вече християнизирано.

6.1.1. Причини за покръстването.

6.1.1.1. Външнополитически.

Езическа България, заобиколена от големите християнски империи – Визания и Западната римска империя, се нуждаела от признание и легитимност. Съществуват сведения за влияние от страна на константинополския патриарх Фотий (858-867; 877-886) и на франкския крал Лудвиг Немски върху Борис І с цел да бъде той убеден да приеме Християнството.

6.1.1.2. Вътрешнополитически.

Българският владетел искал да се въздигне и утвърди като независим християнски цар, равен на ромейския василевс.

6.1.1.3. Религиозно-етнически.

Етническите, социалните и религиозни различия между траки-илири и славяни и българи могли да бъдат изгладени и преодоляни единствено обединяването им в една религиозна система.

6.1.2. В 865 г., след явни и тайни преговори ту с Цариград, ту с Рим, Борис І решил да приеме Християнството от Източната църква. Покръстен бил целият хански двор, боилите и целият народ. Покръстването било съпроводено и с насилие и било лишено от елементите на библейското кръщение и истинска вяра в Бога.

В 870 г. Борис I успява след три годишна дипломатическа “совалка” между Рим и Цариград да извоюва самостоятелна българска архиепископия. Цел: независимост на българската църква от Цариградската патриаршия и от Рим от една страна, и от друга страна по-лесното й манипулиране от страна на българските владетели (по образеца на константинополския цезаропапизъм).

6.1.3. Златен век на България.

Наследникът на Борис - Симеон Велики бил не само способен военачалник и изкусен дипломат, но и образован книжовник. Царуването му с право е наречено “Златен век” за българската писменост и култура. Столицата Преслав и Охрид станали най-важните просветни центрове, дето не само били превеждани Св. Писания и друга богослужебна литература, но и били съчинявани собствени, български творения. Най-известни писатели са: Климент Охридски, Константин Преславски, Черноризец Храбър, самият цар и др.

В 927 г. българският владетел бил признат от Византия за василевс-цар, а българската църква призната за самостоятелна начело с патриарх.

Към средата и края на десети век - поява на богомилството. В следващите два века то се разпространява във Византия, Русия, Сърбия, Босна, Франция, Италия, Германия и др.

6.1.4. Охридска архиепископия.

При царуването на Борис ІІ (969-972), имп. Йоан Цимисхий победил българската войска при Дръстър, след което отвел пленения Борис ІІ в Цариград, а българската църква подчинил на Цариградския патриарх.

Но владетелят на Югозападна България Самуил се провъзгласява за цар в Охрид, а българският патриарх Давид премества седалището си в новоучредената столица.

Имп. Василий II /Българоубиец/ победил и присъединил Самуилова България към Византия /1018-1185/. Българската патриаршия е унищожена. Българската църква е поставена под юрисдикцията на Охридската автокефална архиепископия. Към нея спадали общо 32 епархии, в които живеело чисто българско население. Охридската архиепископия просъществувала до 1767 г.

6.1.5. Търновска патриаршия.

На 26 октомври 1185 търновските боляри Петър, Асен и Калоян (1186-1207) вдигат въстание в Търново, основават Второто българско царство, и учредяват българска архиепископия в Търново.

Цар Калоян преговаря поотделно с Рим и Цариград за легитимиране както на царския, тъй и на архиепископския престол. В резултат през 1204 Калоян бил коронясан за крал от Римската църква, и архиепископ Василий - за примас на българската църква.

Настъпилата политическа и духовна криза в България след смъртта на Калоян довежда до нов подем на богомилството. Срещу богомилите бил свикан събор в Търново в 1211 г.

В 1235, когато по време на царуването на Иван Асен II (1218-1241), България достига зенита на своето политическо, военно и икономическо могъщество, след победата над Тодор Комнин при Клокотница (1230), се създали предпоставки за признаване на царската титла на българския владетел, както и на автокефална българска патриаршия, което и станало на свикания в Лампсак всеправославен събор - учредяване на българска патриаршия в Търново. В състава й влизали 14 епархии и Охридската архиепископия. Времето на Иван Асен II било втори “златен век” за българската култура. Тук се стичали учени книжовници от славянския свят и от Византия. Със своите многобройни манастирски книжовни школи Търново било истинска културна столица на България, а също така и на Балканите. С право фреските в Боянската църква, рисувани по това време, са наречени “български ренесанс", изпреварил европейския с цели столетия.

6.1.6. Българската църква след падането на България под турска власт.

В 1393 Търново пада под турска власт. Три години по-късно и цяла България.

Българският патриарх Евтимий бил заточен в Бачковския манастир. Българската църква била поставена под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Охридската архиепископия продължила съществуването си още около четири века. Българската църква и българският народ били подложени на постепенно, но системно претопяване в гръцкия културен и религиозен свят.

Петстотин години българският народ се лутал в тъмнината на робството.

6.2. Състояние на древните източни църкви след Голямата схизма.

Видно е, че докато Римокатолическата църква има единна организация и един върховен глава – папата, то Източноправославната църква изглежда разединена, защото в настоящото време е представена от близо 20 отделни местни православни църкви. Всяка от тях има свое управление и свой устав. Едни от тези местни църкви са патриаршии, друга са архиепископии, трети – митрополии, има и екзархии. Но това многообразие не е недостатък (според православните), защото по този начин отделните поместни църкви запазват своята духовна свобода и своя национален идентитет. Всички православни църкви са сестри и са равни помежду си, като Цариградската църква е считана от тях за “първа между равни”, поради което цариградският патриарх носи и титлата “вселенски”.

6.2.1. Йерусалимска църква.

Йерусалимската църква, наричана “майка на всички църкви”, твърде рано изгубила водещата си позиция сред тях по причина, първо на преобладаващите в нея юдаистични тежнения, и второ след разрушаването на Йерусалим от Тит, тъй като мнозина от нейните членове завинаги напуснали града. Дори след като гр. Кесария става главното политическо средище на Палестина (след 135 г.), йерусалимският епископ бил подчинен на кесарийския митрополит. При все това не е изчезнала идеята, че йерусалимската църква е първа апостолска църква.

Йерусалимската църква преживява подем след обрата при Константин. Особено след като благочестивата майка на императора – Елена, построява храмове на св. места.

По време на арианската ерес йерусалимската църква не била повлияна от нея.

На Петия вселенски събор йерусалимският епископ бил признат за патриарх, пети по ред. Йерусалимската църква (патриаршия) обхваща града Йерусалим и Палестина.

Монофизитската ерес силно повлияла йерусалимската църква.

От VІІ в. и насетне за йерусалимската църква настъпват бедствия. В 614 г. Палестина била завладяна от персийския цар Хозрой, който опустошил Палестина и Йерусалим.

В 637 г. арабският халиф Омар превзел св. град и положението на християните се влошило много. Омар построил джамия на мястото на Соломоновия храм като емблема на победата на исляма. В началото на ІХ в. срещу християните били повдигнати големи гонения.

При халифите Фатидими (996-1022) положението на християните станало нетърпимо.

В 1077 г. Йерусалим паднал под властта на турците-селджуци, които се оказали още по-свирепи от арабите. Те разрушили много църкви и манастири. Унищожена била и библиотеката на Йерусалимската патриаршия. Поклонничеството по св. места било невъзможно.

На 15 май 1099 г. в Йерусалим влезли победоносно кръстоносците. Обаче положението на християните-православни не се подобрило, а напротив се влошило поради опитите на латините да покатоличат православните.

През 1187 г. Йерусалим бил превзет от египетския султан Саладин . Положението на християните малко се подобрило.

В 1517 г. турският султан Селим І завзел Палестина. Турците забранявали строителство на нови църкви. Имало много опити за насилствено помохамеданчване на християните. Систематично били ограбвани християнските църкви от поробителите. Манастирите били обложени с непосилни данъци. В резултат - Йерусалимската църква изпаднала в окаяно състояние.

През XVI-XVII в. францисканците (начало на римско влияние в Палестина) построяват “Виа долороза”, нови манастири, приюти. Започнала се борба между католици и православни за св. места. По-късно в тази борба се включват и арменците. В 1846 г. в Йерусалим бил поставен и католически патриарх

Още от XVI в. датира първият опит на протестантите да се настанят на св. места. През XIX в. в Йерусалим била учредена протестантска епископия. Начало на строителство на училища, болници, приюти и др.

Днес Йерусалимската църква има ок. 100 православни храма и 15 епархии, от които 6 митрополии и 9 архиепископии, с ок. 50-100 хиляди души православни.

6.2.2. Антиохийска църква.

Тя е втора по древност след йерусалимската. Обхваща Сирия и страните на Изток с православно население.

По време на основаването на християнска църква там, Антиохия била третия по големина и значение град в римската империя (след Рим и Александрия). Антиохийската църква е първата мисионерска църква, изпратила първите мисионери – Варнава и Павел. Тя родила такъв бележит епископ и изповедник като Игнатий Богоносец. Още преди Първия вселенски събор тази църква била смятана за трета по ранг след Римската и Александрийската.

През втората половина на ІІІ в. била създадена и антиохийската богословска школа, чийто знаменит представител е Йоан Златоуст. Но през V в. тя попаднала под влиянието на несторианството, а след това последователно на монофизитството и на монотелитството.

В 614 г. антиохийската църква много пострадала от нашествието на персите.

От 638 до 969 г. Антиохия и Сирия попаднали под арабско владичество. Дамаск бил обявен за столица, а Антиохия изгубила значението си. Начало на преследване на християните и насилственото им помохамеданчване. Антиохийската църква била обложена с тежки данъци. Резултатът е рязко намаляване броя на християните и увеличаване на мюсюлманите. Арабският език постепенно измества гръцкия.

От 969 до 1084 г. Византия владяла Сирия и антиохийската църква попаднала под властта на цариградската патриаршия.

1084 - Антиохийската църква попада под ударите на владичеството на турците-селджуци.

От 1098 до 1268 г. кръстоносците владяли Антиохия и Сирия. Обаче положението на християните станало по-лошо отколкото при мохамеданите.

В 1146 Антиохия била ограбена и застрашавана от мамелюците.

Ок. 1244 г. – от монголското нашествие.

По време на иконоборческите вълнения антиохийската църква подкрепила иконопочитанието.

През VІІ в. монотелитите се обособяват в отделна антиохийска православна църква с център манастира св. Марон в Ливан, поради което и се наричат “маронити”. По това време в антиохийската църква се издига късният гръцки църковен писател Йоан Дамаскин (ок. 754).

В 1516 Антиохийската патриаршия пада под властта на турците (при султан Селим I), и на дамаския паша. Християните били задължени да плащат кръвен данък и други тегоби. Патриаршеското звание било продавано от турците на недостойни лица.

От 1582 започнала засилена католическа пропаганда.

При нашествието на Наполеон Бонапарт в Сирия (ХІХ в.) християните претърпяли много бедствия.

Относителна свобода на вярата имало при царуването на египетския хедив Мехмед Али (ХІХ в.), който отнел Сирия от Турция. Но в 1839 г. турците си възвърнали Сирия отново.

В 1822 се появили първите протестантски мисионери в диоцеза на антиохийската църква, именно от Ню-Йоркската презвитерианска мисия на о. Малта.

В 1860 турска войска и башибозуци извършили масово клане на християни:17,000 мъже, 7,000 жени, 10,000 деца.

В 1864 - Ливан се отделя от Сирия и е поставен под властта на маронитите, а Сирия остава под турска власт. Диоцезът на антиохийската патриаршия бил разпокъсан.

От падането на патриаршията под арабска власт, а и след това в ход било непрекъснато гърцизиране на антиохийската църква от страна на цариградската патриаршия.

В 1899 се породила негласна схизма между Антиохийската и гръцкия православен свят - до 1909 г.

В 1860 бил направен първият превод на Библията на арабски език, започнало и печатане на разнообразна религиозна и полемична книжнина. Протестантите строили множество училища и благотворителни заведения - болници, приюти. В Бейрут бил открит протестантски университет и печатница.

Днес православното население се отличава с обредоверие. Антиохийската църква наброява ок. 400 църкви с около 350,000 православни вярващи, които говорят предимно арабски, но също така турски и гръцки.

6.2.3. Александрийска църква.

Църква с апостолски произход, основана според преданието от апостол и евангелист Марко. Твърде рано александрийската църква станала водеща в Египет и в Североизточна Африка.

На Първия вселенски събор александрийският епископ било втори по ранг след римския.

Александрийската църква била смущавана от гностицизма и от хилиазма.

В Александрия било създадено първото богословско училище изобщо в християнския свят. То дало множество светли имена, като това на Ориген, Атанасий и др.

През ІІІ в. Св. Писание било преведено на коптски (коптите са коренното население на Египет).

Абстрактното богословие на александрийската школа родила ереста на Арий. Но друг неин виден представител – Атанасий, оборил арианството.

През V – VІ в. църквата пострадала от юдеите и от новацианите.

През ІV-V в. александрийската църква устояла на несторианството, но през V-VІІІ в. станала люлка на монофизитството. Независимо от осъждането на последното на Четвъртия вселенски събор, монофизитството пуснало корен между коптите в Египет, в Нумидия и Етиопия.

Столетия след основаването на александрийската църква, в нея продължавал да се спазва обичаят, епископът да бъде ръкополаган от презвитерите.

Пак тук получило своето развитие и църковното пеене.

Египет е и люлка на християнското монашество (Антоний Велики, Пахомий, Теодор Пелусиот и др.).

В 640 г. Египет паднал под властта на омаядите, когато за гръцкоговорящите християни настанали тежки времена, докато християните-копти били толерирани от завоевателите.

В VІІІ в. се издигнала династията на абасидите, които почнали гонение срещу християните.

В 968 г. Египет паднал под властта на фатимидите, които били сравнително веротърпими.

В 1218 г. - под властта на мамелюците. По време на кръстоносните походи арабите повдигнали жестоки гонения срещу египетските християни. Още в 1167 г. в Александрия бил образуван латински квартал – гнездо на католическата пропаганда в Египет.

В 1517 г. Египет попаднал под турска власт. Християните били избивани поголовно.

През XVIІ в. се осъществили първите контакти с протестанти. Под силното влияние на калвинизма (1611).

Походът на Наполеон в Египет (1798-1801) причинил големи гонения от страна на арабите.

След гръцкото въстание (1821) имотите на александрийската патриаршия във Влашко и Молдавия били отнети.

През XIX в. бил основан египетският султанат.

През 1882 г. било повдигнато страшно гонение срещу християните, което дало повод на Англия да окупира Египет, и това турило край на арабските произволи.

Цариградската патриаршия често се месела в делата на александрийската църква и в 1723 за първи път александрийският патриарх бил посочен и избран от цариградския патриарх.

В резултат на католическата пропаганда днес в Египет има ок. 60,000 католици.

През ХХ в. александрийската църква се състои от 9 митрополии, 30 църкви, 5 манастира, и ок. 125,000 православни вярващи.

6.2.4. Цариградска църква.

Първоначалното име на Цариград било Виза, а по-късно – Византион. Основан през 658 г. пр. Хр.

Съществува предание за основаване на християнска църква тук от ап. Андрей, но няма исторически доказателства за това.

С преместването тук на столицата от Константин Велики, нараства и значението на местната църква, на епископа й, който преди това, а и дълго след това бил под властта на ираклийския митрополит.

След Втория вселенски събор започва постепенно издигане на цариградския епископ до равенство с римския престол.

В 457 г. патр. Анатолий коронясва за пръв път византийския император Лъв I Тракиец (457-474) в знак на срастването между църква и държава. В Цариградската църква цезаропапизмът (пряка намеса на светската власт в делата на църквата) е най-силно изявен.

През ІV в. ерестта на Македоний тръгнала от цариградската църква.

През V в. – ерестта на Несторий.

От Втория вселенски събор и насетне се водела непрекъсната борба между Рим и цариградските патриарси за надмощие в християнската Църква. Най-опасната фаза - спора за присъединяване на Българската църква през 866 г.

В 587 г. имп. Юстиниян Велики цариградският патриарх Йоан Постник бил наречен вселенски.

По време на царуването на имп. Ираклий (610-641) монотелитството се наложило в цариградската църква.

В 754 г. тук се провел иконоборческият събор, а в 787 и в 842 – събори, които утвърдили иконопочитанието.

Борбата между Рим и Цариград пламнала с нова сила по време на разпрята им за България (ІХ в.). В 1054 г. борбата завършила с Голямата схизма.

В 1204 г. Цариград бил завладян от латинците. Започнала наново вражда та между Източната и Западната църква.

В 1274 г. имп. Михаил Палеолог наложил насилствена уния между тях.

В 1355 г. била подписана нова уния, поради страха на Йоан V Палеолог от турска заплаха В 1439 г. тази уния била подновена.

.В 1452 г. последният византийски император Константин ХІ Палеолог (1448-1453), очаквайки военна помощ от Запад, подновил унията с Рим, но напразно.

В 1453 г. Цариград пада под турска власт при Мохамед II. Това затвърждава разединението между Рим и Цариград.

Духовното състояние на цариградската църква се отличавало с привиден и повърхностен духовен живот, с нисък морал у духовенството - нисше и висше, а населението се отличавало повече с обредоверие, отколкото с просветена вяра. От това време се е утвърдило прозвището “византийщина”, т.е. религиозно лицемерие, притворство, лукавство, нравствена поквара. Византийщината била конкурирана единствено от йезуитщината. Простият народ се отдавал на суеверие, врачуване, вяра в гледачки, в магьосничество. Пиянството било силно разпространено. Духовенството се стремяло към забогатяване и власт. В манастирите монаси и монахини живеели заедно и в разврат (особено на о. Крит).

Атон се превърнал в най-голямо монашеско средище – с ок. 20 манастира. Тук през XIV в. се зародил исихазмът (вътрешно, духовно съзерцание).

От Голямата схизма през 1054 г. и насетне богословието в цариградската църква няма самостоен характер, но представлява опити за подражание и компилация. Преобладаващо е богословието на Йоан Дамаскин.

След падането на Византийската империя турците потвърждават и разширяват правата на цариградските патриарси, като ги упълномощават да представляват правата на християнското население навсякъде в Турската империя, което включвало и диозеца на закритата от турците търновска патриаршия.

През 1821 г. избухва гръцкото въстание и се обособява самостоятелна Еладска църква, която се отделя от диоцеза на Цариградската патриаршия.

В 1872 г. схизма от Цариградската патриаршия се отделя и новообразуваната Българска екзархия, която била считана от Цариград за схизматична до 1945 г.

След младотурската революция на Кемал Ататюрк цариградската патриаршия изгубила почти всички привилегии и днес почти няма свое ведомство и паство. Цариградския патриарх е запазил единствено древното си право на чест като символичен глава на православния свят.

Лутер и протестантите се отнасяли благосклонно към Източно-православната църква, защото и те и тя се борили еднакво упорито срещу домогванията на папския престол. Меланхтон бил известен като голям елинофил. Магдебургските богослови считали древната източна църква за образец на истинско Християнство. Много тесни взаимоотношения е имала Цариградската патриаршия с тюбингенските богослови. Калвиновото богословие имало голямо влияние върху патр. Кирил Лукарис /1620-1638/, което личи от неговото съчинение "Изповедание на Кирил Лукарис" публикувано в Женева в 1633 г.

В 1922 г. цариградския патриарх признал ръкоположението на Кентърберийския архиепископ и на англиканското духовенство.

В 1819 г. презвитерианската църква от САЩ полага началото на разпространяване на Св. Писание в диоцеза на Цариградската патриаршия. Засилване на протестантското влияние с основаването на прочутия Робърт колеж.

В началото на ХХ в. в диоцеза на Цариградската патриаршия влизали 79 митрополии. Но след 1922 (младотурската революция) – само епархията на цариградския патриарх, при когото постоянно пребивават митрополитите на някогашните епархии от диоцеза на патриарха.

6.2.5. Кипърска архиепископия.

О. Кипър станал римска провинция в 59 г. пр. Хр. По предание се смята, че християнската църква тук е основана от ап. Варнава. Той е погребан близо до гр. Саламин. Към ІІІ в. в Кипър вече имало няколко християнски общини начело с епископи. През ІV в. кипърската църква съставлявала отделна митрополия, независима от останалите църкви. Но през V в. преминала под властта на антиохийските патриарси. На Третия вселенски събор била потвърдена независимостта на Кипърската църква.

В 686 г. Кипър бил завладял от арабите.

В 690 г. Византия изгонила арабите от Кипър.

През ІХ и Х в. Кипърската църква отново била изложена на страдание от страна на арабите.

През ХІ-ХІІ в. монашеството получило голямо развитие.

В 1191 г. английският крал Ричард Лъвското сърце на път за Палестина завладял Кипър и основал тук католическа църква.

През 1260 г. папата закрил кипърската архиепископия. Латинското господство в Кипър продължило близо четири века – до падането на острова под турска власт.

В 1571 г. турците завладяли о. Кипър, като унищожавали всичко християнско.

В 1572 г. на събор в Цариград била възстановена Кипърската архиепископия.

По време на гръцкото въстание през 1821 г. гневът на турците бил безграничен. Те не само убивали, но и разграбвали църковни имоти.

В 1878 г. о. Кипър бил окупиран от Англия и обявен за английска колония. През 1892 г. дори се водили преговори за съединяването на Англиканската църква с Кипърската архиепископия, но напразно. Английските колониални власти често се месели в делата на кипърската църква.

В средата на ХХ в. Кипърската църква наброява ок. 500 000 души. Управлява се от Синод, който се състои от архиепископ, трима митрополити и игумените на трите най-големи манастира.

В Кипър има още армено-григорианци, маронити, копти и несториани.

От 1927 г. в Кипър има и протестанти.

Назад | Съдържание | Напред