Църквата проявила непримиримост към духовно разномислещите и потопила в кръв духовните движения, които се родили в нея като опит за връщане към чистотата на Христовото учение.

4.1. Иконоборство.

През VIII в. иконопочитанието взело невиждани размери в цялата Византийска империя, което се обяснява с духовното невежство на простолюдие и духовенство. Даже Римската църква, която обикновено оставала незасегната от ереси и лъжеучения, в лицето на папа Григорий II и Григорий III (VІІІ в.) била повлияна.

Единствен имп. Лъв Исаврянин (717-741) въстанал срещу това идолопоклонство, издавайки два указа срещу иконопочитанието. Неговият приемник имп. Константин Копроним (741-775), неуморим иконоборец, свикал през 754 г. седми вселенски събор в Константинопол. На събора присъствували 338 епископи, които осъдили иконопочитанието като идолопоклонство.

В 787 г. императрица Ирина свикала в Никея лъжевселенски събор, на който иконоборците били анатемосани. Иконопочитанието било окончателно установено през 843 г. по времето на имп. Теодора.

4.2. Павликянство.

Протестно духовно движение през първата половина на VII в. в източна Мала Азия. Носи своето име от стремежа на последователите му да се върнат към ап. Павловото Християнство. Павликяните се множали чрез усърдието на пътуващи проповедници. Те имали свои независими църкви и били едно наистина духовно, библейско движение.

По-късно павликяните били повлияни силно от манихейския дуализъм.

Водач на павликяните бил Константин (умрял мъченически в 685 г.).

Подгонени от ортодоксалната църква павликяните се прехвърлили на Балканския полуостров. Между впрочем имп. Константин Копроним в 775 г. преселил павликяни от Сирия и Армения в Тракия, за да пазят границите на империята срещу българите. По-късно ние отново ще споменем за тях.

Назад | Съдържание | Напред